— Да.
Поех си дъх. За първи път ми бе хрумнало, че може да има и други кораби като този. Дали кръстосваха цялата Земя? Изпитах гадно чувство в стомаха си, сякаш бях скочил от висок трамплин.
— Колко кораба като този съществуват, Аламо?
— Неизвестно.
„Бъди прецизен“, казах си. Трябваше да задавам по-конкретни въпроси.
— Колко кораба като този се намират на разстояние… до петнайсет километра от земната повърхност?
— Седемстотин четирийсет и шест.
Вдигнах ръка към устата си. Това бе нашествие! Досега мислех, че съм по-особен, че съм като онези хора по телевизията, които твърдят, че са били отвлечени и изследвани от извънземни. Вече бях принуден да ги извадя от списъка на откачалките. Може би все пак казваха истината.
— И всичките ли търсят команден персонал като теб?
— Не.
— Колко от тях са намерили команден персонал и са прекратили мисията си?
— Четирийсет и един.
Значи повечето продължаваха лова. Колко ли хора бяха избити от тези кораби — и продължаваха да умират, докато аз разговарях спокойно с „Аламо“? Не можех да повярвам, че въоръжените сили в целия свят ще приемат невъзмутимо това нашествие. Дали в момента към мен не летяха изтребители, за да ме свалят?
— Аламо, има ли… самолети, които атакуват тези кораби?
— Неизвестно.
— Не комуникираш ли с другите кораби?
— Комуникират само корабите с команден персонал. Останалите кораби търсят команден персонал.
Умът ми работеше трескаво. Значи не бях сам.
— Мога ли да разговарям с… — започнах, но после просто заповядах: — Аламо, свържи ме с другите кораби. Искам да говоря с тях.
— Каналът е отворен.
Прочистих гърлото си.
— Ало! Вие там. Чува ли ме някой?
След няколко секунди тишина се разнесе груб глас. Говореше с британски или австралийски акцент.
— Кой е там? Разкарай се от общия канал, той е запазен.
Гласът сякаш идеше от стените, от всички посоки едновременно, също като гласа на кораба. Огледах се, като почти очаквах да видя как се появява нечие лице. Помислих си да наредя на кораба да ми покаже образ, но се отказах. Последното ми подобно искане едва не ме бе убило.
— Не разбирам какво имаш предвид под „общ канал“. Току-що стигнах до мостика на моя кораб и нямам никаква представа какво става. Това да не е работа на военните?
— Даде ли вече име на кораба си? Ако не си, направи го. После отвори частен канал към „Бодлоперка“. А сега млъквай и се разкарай от общия канал. „Бодлоперка“, край.
Поех си дълбоко дъх и заповядах на кораба да отвори канал между „Аламо“ и „Бодлоперка“.
Грубият глас с акцента се появи отново.
— Име на кораба?
— „Аламо“ — казах.
Разнесе се смях.
— Бива си го! Янки си, значи? Поздравявам те с оцеляването ти на борда на тази машина за убийства. Сега слушай внимателно, новак. Има някои неща, които трябва да свършиш веднага. Първо, кажи на кораба си да престане да хваща хора. Ако прибере някой победител, ще го доведе при теб и той ще те убие. Или пък ти ще трябва да го убиеш. И в двата случая няма да е приятно.
— Вече го направих.
— Вярно ли? Добре. Аз трябваше да убия двама нещастни индийски копелдаци, които стигнаха до мен, преди да се сетя за това. Опитваха се да минат теста за лидерски способности, а аз знаех, че един от нас трябва да изхвърчи. Наистина, не беше честно, защото аз вече бях минал този тест. Бедните мухльовци! Още виждам физиономиите им, докато политаха надолу над Бангалор.
Единственият ми контакт с човечеството се оказа австралиец, който наричаше себе си капитан Джак Кроу. Бил прекарал доста време в Щатите, но все още говореше с доловим акцент. Разказах му накратко своята история — за децата си и за смъртоносните тестове. Той издаваше съчувствени звуци. Предположих, че вече е слушал подобни истории. След необходимия минимум любезности минахме на темата за оцеляването.
— Кайл Ригс — рече Кроу. — Добре, записах си го.
— Откъде взе хартия и химикалка?
— Задигнах ги. И ти ще се научиш да го правиш.
— Какво имаш предвид?
— Почни да крадеш разни неща. Ще ти трябват. На тези кораби няма кой знае какво. Няма храна. Няма електроника, която да е разбираема за нас. Няма тоалетни. Няма дори легло. Но можеш да кажеш на кораба си да отлети до близките магазини и да свие каквото ти е необходимо. Ако му заповядаш, може да направи контакт, където да си включваш уредите. Ще ти е нужен.
— Кражбите няма ли да разтревожат местните хора?
Дрезгавият смях се разнесе отново. В него имаше някаква суровост, която ме караше да мисля, че не бих харесал този човек, ако го срещна лице в лице. Не ми изглеждаше особено мил или добродушен. Но изглеждаше способен. Зачудих се що за човек нормално би минал през такива смъртоносни тестове. Вероятно не най-свестният на света.