— Така е, хората се тревожат, но не могат да направят нищо по въпроса.
— Ами изтребителите? Никой ли не атакува тези кораби?
— Случва се от време на време. Но мисля, че корабите свалят всичко, което се приближи.
— Какво имаш предвид?
— Ами, сещаш се: изтребители, ракети, полицейски хеликоптери. Всичко, което дойде прекалено наблизо, автоматично бива свалено.
— Аз стрелях срещу кораба, когато отмъкна децата ми. Той не реагира.
— Значи си имал късмет. Изглежда, стават по-параноични, когато вече имат на борда „команден персонал“. Според мен знаят, че са неуязвими за куршум, юмрук или хвърлен камък. Когато обикалят и убиват хора, стрелят само по приближаващи се ракети и тем подобни. Но след като вече имат пилот, стават по-грижовни и реагират на всичко, което би могло да те нарани.
— Видях проблясък на светлина, докато бяхме над къщата ми, но това е всичко засега.
— Вероятно няма да го видиш да стреля по летателни апарати. През последните няколко часа властите поумняха и не припарват до корабите ни. Нашествието започна снощи от Източна Азия и оттам пое към Европа и Африка. Корабите обиколиха цялата планета, движейки се на запад под прикритието на нощта. Вие янките сте последните, дошли на купона. Досега военните вече разбраха това-онова.
— Как така не съм чул нищо за снощното нашествие?
— Гледа ли новините снощи?
— Не. — Помислих си за вечерта на филми и пуканки с децата. Споменът беше болезнен. Почудих се дали някога ще имам друг. Мина ми през ум да прекъсна набързо разговора и да отида в странната стая с множеството ръце да проверя какво става. Какво ли правеха с децата ми онези механични длани? Наистина ли исках да знам? Наистина ли исках да го видя? Реших, че трябва да им се доверя. Децата ми вече бяха мъртви. Тези ръце бяха последната ми крехка надежда.
— Новинарите цял ден говореха за видени НЛО — рече Кроу, — но с напредването на нощта към Щатите, броят им, изглежда, растеше. В началото, над Азия, имаше само няколко кораба. Сега вече са стотици.
— Седемстотин четирийсет и шест, според Аламо.
— Толкова много? Е, за повечето не можем да направим нищо. Можем да комуникираме само с хора, които са минали през тестовете.
— Защо тези кораби имат нужда от нас да им казваме какво да правят? Да не би предишните им командири да са измрели до крак или нещо такова?
— Никой не знае. Лично аз мисля, че хората-кози, които повечето от нас откриха на корабите, са били старият команден персонал. Може би са се провалили и ние сме заместниците им. Няма значение. Това, което трябва да направиш, е да оборудваш кораба си така, че да можеш да виждаш навън. Достатъчни са само няколко уебкамери и компютри. Картината не е най-добрата, но върши работа.
Хора-кози? Предположих, че говори за съществата, които бях нарекъл кентаври. Но все още не разбирах как функционират тези кораби.
— Ако корабите са роботизирани, защо нямат вградено видеооборудване? — попитах.
— Никой още не е успял да разбере. Слушай, ти военен ли си?
— Запасняк.
— Запасняк значи. Офицер? — попита той бързо.
— Да, старши лейтенант. Така си платих университета.
— Участвал ли си в бойни действия?
— Една мисия в Залива… но това беше много отдавна. Изкарах по-голямата част от службата сред жиците — бях им нужен заради техническите си умения, а не като още една пушка. Сега съм колежански преподавател.
— Преподавател ли? — изсумтя Кроу. — Виж ти! И какво преподаваш, бойни изкуства?
— Не, компютърни науки.
Той нададе одобрително грухтене.
— Необичайно, но съм сигурен, че ще ни бъдеш полезен. Повечето оцелели са военни или пък откачалки, които спят с пистолет под възглавницата. Ти си първият учител, за когото чувам, че е минал тестовете.
— Имам ферма — обясних. — И пушката ми беше подръка, когато пристигнаха.
— Аха, добре, разбирам — рече Кроу.
Почувствах, че фактът, че съм фермер, ме издигна малко в очите му. Замислих се що за хора е най-вероятно да оцелеят при тестовете, на които бях подложен. Логиката подсказваше, че трябва да са физически силни, с пъргав ум, решителни и може би малко параноични. Бях принуден да призная, че колегите ми в университета не отговарят на това описание.
— Слушай, Джак — рекох, — някой от нас свързал ли се е вече с правителствата ни? Защо да не откараме тези кораби до своите столици, да ги накараме да кацнат и да ги предадем на властите?