Кроу изпръхтя.
— Това би било невъзпитано, като се има предвид, че корабите са готови да застрелят всеки, който ни заплашва. Но така или иначе нещата не стават по тоя начин. Тези кораби ни избраха. Няма да ни позволят да правим каквото си искаме.
— Досега корабът е изпълнил всичко, което поисках от него.
— Ами опитай да кацнеш и да излезеш. Няма да ти позволи. Не и ако не си причиниш някои много гадни неща — а може би дори и тогава. Също така няма да допусне други хора в близост до теб, след като вече си установил пълен контрол.
— Случайно отворих пода и замалко не се убих.
— Може и да е изглеждало така, но корабът не би позволил да паднеш.
— Искаш да кажеш, че сме пленници?
— Можем да правим каквото си искаме, само че трябва да останем на корабите си. Ние сме независими агенти, но сме се заели да създадем своя собствена организация. Това води към следващия ми въпрос.
— Да?
— Кайл Ригс, ще се присъединиш ли към мен — към нас? Във флотата ми има над трийсет кораба. Аз съм бивш морски капитан и до известна степен знам какво правя. Нуждаем се от теб и като начало ще ти дам ранг мичман.
Бях зашеметен. За какво говореше този човек? Да не би да сформираше някаква политическа организация извън собственото си правителство?
— Кое ти дава властта да правиш такова нещо?
— Тези кораби ми я дават. Нищо на Земята не може да им се опре. Ние сме единствените, които могат да ги контролират. За да дадем контрола на някой друг, трябва да умрем. Нямам желание да се самоубивам заради което и да било правителство. Е, какъв е отговорът ти?
— Но защо? Защо тези кораби са тук и какво правят?
Кроу се забави за миг.
— Още ли не знаеш?
— Нямам представа.
Човекът, който бе единствената ми връзка със света, пак се разсмя грубо. Смехът му не ми харесваше; това бе смях на хулиган, който е препънал кльощавото хлапе.
— Имаш да научиш още много неща, Кайл. И никое от тях не е хубаво.
6.
— Кажи ми всичко. Слушам те.
— Значи си с нас? — попита Кроу. Усещах настойчивостта в гласа му.
Поколебах се.
— Не още. Трябва да помисля.
— Не ми се дърпай, Кайл. Трябват ми нови хора. Влез в отбора.
— Все още не знам достатъчно, за да направя такъв избор. Трябва да науча повече за ситуацията. Ще ти се обадя по-късно. В момента съм малко стресиран.
— Разбирам и съжалявам за децата ти и всичко останало. Но трябва да знаеш, че самотниците остават извън кръга. Не могат да черпят от нашия извор на информация. Това е една от облагите, ако се присъединиш към групата ми.
— А има ли други групи?
Пак се раздаде гадният смях.
— Не казах ли току-що, че безплатната информация беше дотук? И ти веднага се опитваш да заобиколиш първото правило, което ти поставям. Обаче си ми симпатичен, затова ще ти разкрия този факт даром: не, няма други организации.
— Добре, пак ще се чуем. — Наредих на кораба да прекъсне връзката и потънах в размисъл. Организация от кораби като този? Що за хора биха оцелели при такива тестове и после биха се опитали да се организират? Вероятно не най-милите и приятни личности. Сигурно бяха нещо от типа на въоръжена дружинка. Или по-лошо, можеха да са пирати. В какво се забърквах, по дяволите?
Тогава се сетих за Сандра и децата. Беше време да проверя какво става с тях.
— Аламо, децата ми… поправени ли са вече?
— По-възрастната женска е в съзнание. Съживяването и поправките минаха успешно.
Надеждата изгря отново в съзнанието ми, ярка и сияйна. Щом корабът можеше да върне към живот Сандра, която бе съвсем-съвсем мъртва, защо да не съживи и Кристин и Джейк? Само минути деляха нейната от тяхната смърт — минути, километри и разликата в нараняванията. Нима този кораб наистина можеше да възкресява мъртвите? Един глас в съзнанието ми казваше, че всяко спешно отделение го прави, до известна степен. Как бихте нарекли човек, спасен след сърдечен удар, или удавено дете, върнато към живота, ако не възкресяване?
Тогава познах гласа, който нашепваше тези съблазнителни идеи в ума ми. Беше злата, бъбрива маймуна на надеждата. Бях срещал това създание и преди, предимно насън, след смъртта на жена ми. В сънищата ми Дона бе жива и аз се будех усмихнат, планирайки как ще прекарам деня си с нея. Но всяка сутрин откривах с ново отчаяние, че тя е все така мъртва. Един психолог, с когото се консултирах, нарече това явление „маймуна на надеждата“.
Този път бях буден, но жестокостта си беше същата. Маймуната на надеждата усърдно шепнеше неканени мисли в съзнанието ми. След като корабът ми каза, че Сандра е жива, този глас се усилваше с всяка изминала секунда. Маймуната на надеждата подскачаше в клетката си, врещеше и искаше да бъде пусната. Почти не можех да дишам.