Корабът надвисна над малката ми ферма някъде след полунощ. Улови първо Джейк. Не знам защо — може би защото стаята му се намираше от източната страна на къщата. По-късно чух, че дошли от изток, следвайки като вълна тъмнината.
При пристигането му стените се разтресоха и телевизорът падна от шкафа. Вероятно това ме събуди. Телевизорът изтрещя и аз скочих от леглото. Помислих, че има земетресение. Започнах да викам на децата да излязат от къщата. Земетресението изглеждаше силно.
Във филмите, когато дойдат да те вземат, винаги има светлини в небето, греещи ярко в прозорците. В моята къща нямаше ярки светлини. Всъщност цялата ферма тънеше в дълбок мрак. Докато тичах по тениска и бельо по коридора, видях през прозореца, че над нас е надвиснал огромен кораб. Той затъмняваше странното лилаво небе. Висеше безшумно. Беше около сто метра дълъг и наполовина толкова широк. Беше съвсем тъмен, без никакви светлини или видими двигатели. Черен като дъното на кладенец, би казала баба ми. Спрях и го зяпах с изумление в продължение на няколко секунди.
Чух нов трясък, този път откъм стаята на Джейк. Втурнах се натам, като го виках по име. Нямаше отговор. Когато стигнах до стаята му, леглото беше празно, а прозорецът — разбит отвън. На пода имаше парчета стъкло и разкъсана черна мрежа. Джейк дори не бе извикал, или поне аз не чух такова нещо. После погледнах през счупения прозорец и се вцепених.
Джейк не бе отнесен от някакъв магически лъч. Една дебела, подобна на кабел ръка с множество сегменти се бе протегнала надолу и бе измъкнала момчето ми от леглото. Тя приличаше на змийско туловище, дебело над половин метър — дълго, черно и лъскаво. Дали горе в кораба имаше някой, който я направляваше с джойстик и събираше опитни екземпляри? Това бе първата ми зашеметена мисъл. Изпитах чувството, че за тях ние сме като тварите, пъплещи под камъните на морското дъно, а те бяха учените, които са се спуснали до нашия свят, за да поровичкат наоколо и да смутят миниатюрното ни съществуване.
Когато превъзмогнах шока достатъчно, за да мога да се движа, изтичах навън. До мен на верандата се появи и Кристин. Втренчихме се в кораба и в змийската ръка, която стискаше Джейк. Той не крещеше, но се гърчеше, докато не изчезна заедно с ръката в търбуха на кораба.
Ченето на Крис бе увиснало и скобите ѝ се виждаха. Очите ѝ мигаха ужасено.
— Какво ще правим, татко?
— Влизай в колата — заповядах.
— Ами Джейк?
— Аз ще го взема — казах. Нямах представа как ще сътворя такова чудо, но бях решен да опитам. Втурнах се в къщата и грабнах ключовете, 12-калибровата си пушка „Ремингтън“ и кутия патрони. Щях да откъсна тази змийска ръка или поне да стрелям по кораба. Какво друго можех да сторя?
Изтичах пак навън. Резето на мрежестата врата бе паднало. Блъснах я и крехката алуминиева рамка се откърти от касата с трясък. Кристин седеше на предната седалка на колата и надничаше ужасено през прозореца. Помислих си несвързано, че Джейк ще се ядоса, ако разбере, че е седнала отпред. Той беше по-големият, а в нашето семейство от незапомнени времена само най-голямото дете имаше право да се вози отпред.
Заредих ремингтъна и изтичах на чакълената алея. Джейк и ръката бяха изчезнали, но аз продължих да зареждам. Корабът не бе помръднал, така че може би имаше шанс да ги убедя да ми върнат Джейк. Това бе единственото, за което бях в състояние да мисля.
Когато вдигнах пушката към рамото си, в долната част на кораба се появи тъмен отвор и Джейк полетя към земята. Приземи се в поилката на конете… или по-скоро наполовина в нея, наполовина отвън. Мисля, че ударът прекърши гръбнака му, макар че вероятно е бил мъртъв още преди да го пуснат. Втурнах се към него, като издавах нечленоразделни звуци. Кристин пищеше в колата, макар че затворените прозорци приглушаваха гласа ѝ.
Пред мен беше момчето ми… мъртво и лицето му ме гледаше изпод водата. Тялото му бе изкривено под невъзможен ъгъл, увиснало безжизнено върху стоманения ръб на поилката. Навсякъде имаше кръв. Бяха го изкормили.
Стрелях веднъж срещу кораба. Това вероятно не бе умна постъпка, но вече не ми пукаше. Оставих Джейк и се затичах бавно и със залитане към колата. Трябваше да се спасяваме.
В този момент за първи път видях ясно змиевидната ръка. Тя отново се бе протегнала надолу, докато аз се взирах в мъртвите очи на сина си. Разби прозореца на колата и сграбчи дъщеря ми. Тя се помъчи да избяга — успя да отвори вратата на шофьорското място и пропълзя по седалките, но змиевидната ръка се уви около кръста ѝ и я повлече назад.