Вдигнах пушката и стрелях по ръката. Изскочиха оранжеви искри, сякаш куршумът бе улучил метал. Хукнах към дъщеря си, но не успях да стигна навреме.
Кристин се бе вкопчила във волана, но ръката я изтръгна, измъкна я през счупения прозорец и я вдигна към кораба.
В корпуса се отвори тъмно петно и Кристин изчезна. Хукнах като безумец из двора. Не смеех да стрелям по кораба, за да не улуча Кристин. Дори не ми мина през ум да потегля с колата или да се скрия в нивата.
А и вече нямаше значение. Тялото на Кристин падна от един отвор, зейнал в търбуха на кораба, и се стовари върху покрива на къщата. Знаех, че е мъртва, но въпреки това се качих горе. Покатерих се на кофите за боклук, а от тях — на паянтовата ограда. Дона все ми повтаряше да я поправя, но аз така и не се наканих. От оградата успях да издрапам на покрива и се втурнах към Кристин. Лицето ми бе цялото мокро — дали от сълзи или от кръв, не съм сигурен. Дерях лицето си с нокти и ми бе трудно да виждам, така че може да е било и едното, и другото.
Очите ѝ бяха отворени и в тях навеки бе застинал ужас. Никога не успях да забравя това изражение. Споменът се запечата в паметта ми по-силно от всичко друго в моя живот.
След това змиевидната ръка хвана мен. Появи се изотзад, сграбчи ме и ме вдигна от покрива. Единствената ми мисъл бе да не изпусна ремингтъна и някак си съумях да го сторя. Бях изгубил кутията с патроните, вероятно когато тичах към Джейк.
Продължих да стрелям. Единствената ми надежда бе да пробия дупка в нещо, по-меко от стомана.
Озовах се в някакво тихо помещение. Не беше голямо, може би колкото спалня — или стая за аутопсии. В онзи момент не разсъждавах особено ясно, непрестанно се въртях и насочвах пушката към стените. Не се опитах да намеря изход. Вече не исках да се измъкна. Всички, които обичах, бяха мъртви и жадувах единствено за отмъщение. Не мога да кажа, че бях спокоен — съвсем не, — но бях студен отвътре.
Като се замисля сега, може би точно моето необичайно поведение ми спаси живота. Част от стената се отвори, стопявайки се във въздуха, и едно същество пристъпи напред.
Беше извънземно. На Земята никога не е имало подобна твар, поне доколкото ми е известно. Беше високо около метър и двайсет и имаше четири копита. Но имаше и ръце. Е, не точно ръце. По-скоро три противоположни пръста, така че всяка ръка приличаше на триножник. Имаше и нещо като остриета — естествени израстъци, които стърчаха от главата му подобно на рога. Представете си елен с рога, които се състоят от разклонени остриета, и трипръсти ръце с груба кожа. Напомняше на нещо от гръцката митология. Как се наричаха онези същества? Кентаври. Наполовина човек, наполовина животно. Но в този кентавър нямаше нищо човешко — по-скоро животно с изродски ръце.
Очите му се плъзнаха по мен, в тях се четеше някаква интелигентност. Молех се това да е едно от съществата, управляващи кораба, защото жадувах за мъст. То направи крачка напред и може би очакваше да отстъпя, не знам. Само че аз не бях в настроение да му съдействам. По рогата му имаше кръв. Кръвта на децата ми.
То направи втора стъпка към мен и сведе рога. Само това успя да стори, преди да започна да стрелям. Не можех да спра дори след като кентавърът падна. Успя да ме пореже веднъж, беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Но аз пет пари не давах.
Когато спрях да стрелям, чух нещо и се завъртях бързо. Зад мен стоеше още един. Нападна ме и аз стрелях, откъсвайки едната от уродливите трипръсти ръце, а после пушката изщрака — магазинът беше празен. Съществото се надигна и се хвърли пак срещу мен, а аз посрещнах главата му с приклада.
Забих пръсти в очите му и заблъсках по главата му с дулото на оръжието. Отне му доста време, но накрая все пак умря. Ръцете и краката ми бяха нарязани и кървяха, обаче бях победил. Изревах срещу кентавъра, бях обезумял от мъка.
В този момент осъзнах, че трябва да очаквам още от тези същества. Нима биха се отказали само след два опита? Трябваше да има и други.
Някаква част от мозъка ми, която все още упорито се опитваше да разсъждава, се бе вкопчила в мисълта, че тези същества не изглеждат особено напреднали технологично. Биха ли могли такива твари да построят този кораб? Вярно, имаха нещо като ръце, но защо рискуваха живота си, изправяйки се пред мен невъоръжени? Каква бе целта им?
Реших да престана да си блъскам главата с това и прегледах раните си. Не бяха сериозни, само порязвания и синини. Накъсах със зъби тениската си на ивици и превързах най-лошите места.
Дишайки тежко, зачаках следващия кентавър. Бях почти сигурен, че той ще ме довърши. Вече бях уморен и нямах патрони. Ремингтънът се бе представил добре като тояга, но се съмнявах, че може да спечели трета битка.