— Продължавай — казах аз. — Довърши изпълнението на заповедта ми. Съживи я. Освен това, в съответствие с първоначалната ми заповед, трябва да отлетиш обратно до фермата ми, да прибереш и другите ми деца и да съживиш и тях.
Още една стая се отвори по познатия начин. Беше голяма, също като тази, в която се намирах и за която бях започнал да мисля като за мостик. В новата стая имаше маси — или по-точно издигнати правоъгълници от метал. Над всеки от тях висяха множество по-малки трипръсти черни ръце. Голямата ръка остави Сандра върху една от масите, а след това картината изчезна, защото стената се срасна отново.
Дали не бях оплескал нещата? Дали не бях изхабил единственото си желание поради неясна формулировка? Не знаех, но не ми се искаше да заговарям отново кораба. Поне засега. Може би той все пак умееше да съживява хора. Ако тези същества наблюдаваха Земята и тормозеха хората от години, както винаги са твърдели разни НЛО маниаци, можеше да са доста добре запознати с човешката анатомия.
Беше глупаво, но позволих надеждата да ме завладее. Ами ако корабът наистина можеше да върне децата ми към живот? Изглеждаше безумно, но пък за някой първобитен човек един дефибрилатор сигурно би приличал на бяла магия. В болниците ние постоянно съживяваме хора. Преди настъпването на мозъчна смърт — каква беше границата? Четири минути или нещо такова, но за нашата наука. Повече, ако пациентът се е намирал на студено. Така че с по-напреднали умения, кой знае?
Отново изпитвах надежда и тя ме плашеше, кажи-речи, повече от самия кораб. Когато човек се надява, може да бъде разочарован. Надеждата щеше да ме накара да преживея още веднъж болката от загубата.
Усетих лека вибрация. Изглежда, не можех да почувствам ускоряването при движение, но когато корабът спираше, го чувствах, ако не ставаше нищо друго. Дали бяхме над фермата ми? Главата ми се замая, но се помъчих да не вярвам, че нещо може да бъде сторено.
Отворът се появи и видях как голямата черна ръка се протяга към фермата ми. Стори ми се, че зърнах… да, имаше проблясващи разноцветни светлини там долу. Те хвърляха червени, сини и жълти отблясъци върху покрива на къщата ми. Коли на бърза помощ и полицията? Дали някой бе докладвал за нападението? От мястото си не можех да видя колите, а не исках да влизам в стаята с отворения под, за да погледна по-добре. Все още нямах никакво доверие на кораба. Бе напълно възможно това да е още един заплетен тест.
Но що за тест би могъл да бъде? Може би искаха да разберат какво ще направя, ако получа шанс да им го върна. Зачудих се дали не съм сгрешил в избора си. Може би трябваше да поискам извънземните да се покажат и да се самоубият в нозете ми. Реших, че след като съживят — или не съживят — децата ми, ще си доставя удоволствието да дам такава заповед.
Зачудих се дали там долу има полиция. Знаех, че наблизо живее един заместник-шериф. Може би беше чул изстрелите от пушката ми и се бе обадил на своите колеги. Ако Дейв Митърс се намираше в къщата ми, какво ли си мислеше за моя космически кораб?
Отговорът дойде, когато ръката се протегна надолу и зашари насам-натам. Отекнаха пукащи звуци.
— Не стреляй по децата ми, тъпако — промърморих отдалеч на Дейв, но отстъпих от отвора. Не исках да ме улучи по случайност, ако стреляше към кораба.
Изведнъж долу грейна ослепително ярка зелена светлина. Тя изпълни цялото ми полезрение, като безшумна експлозия. Стиснах инстинктивно очи, но бе прекалено късно. Пурпурни петна затанцуваха върху ретината ми. Когато отворих пак едното си око, мигайки и опипвайки с длани лицето си, ярката зелена светлина блесна отново. Но този път бях готов и прикрих очите си с ръка.
Стрелбата бе утихнала и на нейно място се възцари тишина. Дори щурците в полето вече не свиреха. От отвора, през който ръката се бе протегнала от моя нов свят на движещ се течен метал към стария ми свят на полюшващи се ниви, в кораба лъхна вълна горещ въздух. Той донесе миризма на озон и на изгоряло и бързо бе последван от облак черен дим. Какво се бе случило там долу? Трябваше да предположа, че корабът е отвърнал на огъня, вероятно автоматично.
Дали бе изпекъл Дейв Митърс? Притесних се, че може неволно да съм предизвикал още смърт, като наредих на кораба да се върне във фермата ми. Спомних си, че самият аз бях стрелял срещу него и тогава той не ме изпепели. Може би сега, когато бях стигнал до мостика, правилата се бяха променили.
Змиевидната ръка се прибра в кораба, като към края на издигането увеличи скоростта си. В пръстите си стискаше носилка от линейка. Ченето ми увисна. Лицето бе покрито с чаршаф, но по формата на тялото предположих, че трябва да е Кристин. Белият чаршаф върху лицето ѝ бе поръсен с черна пепел. Щом видях тялото ѝ в този вид, ме заля вълна от мъка, която предизвикваше физическа болка. Сякаш ме бяха фраснали в корема. Прилоша ми. Ръката се вмъкна в страничната стая с масите и по-малките змиевидни ръце. Не погледнах натам. Не исках да видя какво става със Сандра. Не исках да видя как дисекцират хубавото ѝ тяло.