Това беше всичко, което му трябваше. Сега физическият контакт бе установен. Останалото трябваше да бъде лесно.
От стотици години насам експлозията на раждаемостта бе принудила все по-голям брой от жителите на Земята да емигрират. Но дори и една на десет хиляди планети не бе пригодна за човешки живот. Затова на Земята обмислиха възможностите за промяна на чуждоземната околна среда, за да я направят удобна за земните нужди. Проучиха и пътищата за биологическа промяна на хората, за да се пригодят те към чуждите условия на живот. Но съществуваше и трети метод, който обещаваше много по-големи възможности при далеч по-малки усилия. Това беше развитието на тенденцията за завземане на разума, към която бяха склонни всички разумни раси.
Земята се зае с това, съсредоточи се и го постигна. С тази възможност един земен човек би могъл да живее на всяка планета, като просто завземе ума на някой от жителите й. След като направеше това, той вече притежаваше и съответно тяло за тази околна среда и се изпълваше с полезни и много интересни знания. Веднъж установил се, със своята любов към съперничество земният човек успяваше да заеме водеща позиция в новия свят, който бе завладял.
Имаше само едно малко неудобство. Чуждоземецът обикновено отказваше да позволи нашествието в ума си. И понякога успяваше да се бори.
В първия миг на проникването Дилън усети със страстно съжаление как собственото му тяло се деформира и се свива в себе си. То щеше да се разтвори веднага, без да оставя следа. Само той и приемникът му щяха да знаят за нашествието.
А накрая, само единият от тях.
Сега, когато вече се намираше в ума на чуждоземеца, Дилън се съсредоточи изцяло върху работата, която му предстоеше. Бариерите падаха една след друга, докато той се насочваше уверено към центъра, където се намираше самосъзнанието. Когато влезеше в тази крепост и успеше да изхвърли оттам съзнанието, което я заема в момента, тялото щеше да бъде негово.
Набързо издиганите препятствия се разтваряха пред него. За миг Дилън си помисли, че още първата му дива атака ще го доведе докрай. После внезапно остана без посока, лутайки се из сивата и еднообразна неразумност.
Чуждоземецът се бе съвзел от първоначалния шок. Дилън усещаше как наоколо му се събират различни енергии.
Сега наистина трябваше да се бори.
В безсмислието се зароди разговор.
— Кой си ти?
— Едуард Дилън от планетата Земя. А ти?
— Арек. Ние наричаме тази планета К’егра. Какво търсиш тук, Дилън?
— Местенце за живот, Арек — ухили се Дилън. — Не можеш ли да ми услужиш?
— Ами… Проклет да съм… Я ми се махай от ума!
— Не мога — каза Дилън. — Няма къде да отида.
— Ясно — замисли се Арек. — Хитро. Но теб никой не те е канил. И нещо ми подсказва, че ти искаш повече от място за живот. Ти искаш всичко, нали?
— Аз трябва да управлявам — отбеляза Дилън. — Няма друг начин. Но ако не се дърпаш, може да оставя място и за теб, макар че не е прието.
— Така ли?
— Разбира се — продължи Дилън. — Различните раси не могат да съществуват заедно. Това е природен закон. По-силният изхвърля по-слабия. Но аз може и да опитам за известно време.
— Няма защо да правиш компромиси заради мен — каза Арек и прекъсна контакта.
Сивотата на безсмислието се превърна в твърда чернилка. И Дилън, в очакване на предстоящата битка, почувства първите признаци на съмнението.
Арек беше примитивно същество. Не би могъл да е обучен в битката на разума. И въпреки това той осъзна положението веднага, приспособи се и сега бе готов да се бори. Може би усилията му ще бъдат слаби, но все пак…
Какво ли същество бе той?
Беше застанал върху скалист хълм, заобиколен от остри зъбери. Далеч напред се виждаше високата верига на мъгливо сини планини. Слънцето блестеше в очите му, заслепяващо и горещо. Някакво черно петно пълзеше по хълма към него.
Дилън ритна един камък и зачака петното да изчезне. Това бе шаблонът за умствената борба, където мислите придобиваха физическо изражение, а идеите можеха да бъдат докоснати.
Петното се превърна в к’егрианец. Той внезапно се надвеси над Дилън, огромен, пращящ от мускули, въоръжен с меч и кинжал.
Дилън отстъпи и избегна първия удар. Борбата щеше да продължи по познат и контролируем начин. Чуждоземните обикновено създаваха идеализиран образ на расата си с увеличени и засилени атрибути. Фигурата бе невероятно ужасяваща, нечовешка и непоносима. Но сигурно имаше слабо място. Дилън реши да заложи на него. К’егрианецът се хвърли, напред. Дилън се дръпна, просна се по гръб и вдигна крака, оставяйки тялото си изложено за момент на опасност. К’егрианецът се опита да заеме нова позиция, но беше твърде бавен. Ударът от обутите в ботуши крака на Дилън в корема му бе страхотен.