Герасим Иванов се изправи, отключи сивата метална каса, извади оттам една жълта пластмасова папка и я подаде на Тома.
— Тук е описан целият модел — заговори отново членкорът, — по-важните данни също са вътре. Но запомнете добре: не трябва да отваряте папката, преди компютърът да дойде! Под никакъв предлог! Прочетете ли какво пише вътре, сигурно няма и миг спокойствие да имате вече…
— Тогава защо ми я давате сега? — не разбра Тома.
— Ами защото — тук Герасим Иванов се доближи съвсем до Тома, а гласът му премина в шепот — има сведения, че в страната вече работи друг такъв суперкомпютър. И процесите, които ще моделирате вие, вече се проиграват на него. В някоя друга лаборатория, за някоя друга групировка. Ние, тоест вие, тоест те, „ятаганите“ мислеха, че ще сме първи, че ще имаме преднина пред всички останали, а сега излиза, че вместо това ще трябва да наваксваме, понеже иначе…
Тома наостри уши.
— Кой държи другия суперкомпютър?
— Не зная. Той, за разлика от вашия, изглежда е внесен нелегално, работи нелегално, и само няколко откъслечни реплики, подслушани по клетъчни телефони, подсказаха на генерал Бо… на един колега на професор Дамгов, че той съществува. Сигурно ще го открият къде е и чий е, ако трябва, ще прослушат мобифоните на цялата страна, но това ще стане бавно… Пък дори да знаех къде е машината на противника и кой изобщо е противника, сигурно нямаше да имам право да ви кажа. Да не говорим, че повечето от нещата, които сега чухте от мен, също нямате право да ги знаете…
Тук Тома усети, че Герасим Иванов някак незабелязано го бе хванал за якето, вдигнал го беше от дивана и сега фино, но неотклонно го изтикваше към вратата, без да спира да приказва. Очевидно времето за разговор беше изтекло. Тома притисна папката към гърдите си и мърморейки неуверено „Да, разбира се, точно така, благодаря…“, се измъкна гърбом от кабинета, хвърли един прощален поглед към дъбовото бюро вътре и прашния фикус до него, и излезе в коридора. Членкорът също взе да му благодари, пожела му приятни празници, макар че денят бе понеделник, и хлопна вратата; на Тома му се стори, че веднага след това отвътре се превъртя ключалката. Първото нещо, което той направи, беше да излезе на най-светлото място в полутъмния коридор, а най-светло тук беше пред големия портрет на М.М.-К. във фоайето пред стълбите, и да отвори жълтата папка. Тя се оказа пълна с изрезки от вестник „Меридиан мач“, предимно от рубриката „Футболен топфолк“5. Тома прелисти набързо изрезките, събрали в себе си всякакви бисери от идиотизма на футболните хора. Първото нещо, което му мина през ума, беше да се върне при членкора Герасим Иванов и да му каже, че е станала грешка, но веднага си спомни, че по идея няма право да отваря папката, значи няма и право да забележи грешката… Ситуацията му се стори зверски нелепа; изглеждаше, сякаш единственото смислено действие от негова страна ще бъде да хвърли цялата папка в най-близкото кошче за боклук, но с известно усилие на волята Тома успя да подтисне този импулс. Кой знае, между футболния топфолк и паралелните суперкомпютри можеше и да има някаква връзка.
2. ВТОРНИК
„…Ще трябва да се каже още в началото, че тази дисертация още не е написана. Сигурно опонентите веднага биха възразили, че това не може да го бъде, нали да четеш ненаписана дисертация е нещо като да четеш утрешен вестник. На това обаче ние веднага ще отговорим, че да се четат утрешни вестници не само може, но в известен смисъл и трябва, а какъв е тоя смисъл, в който трябва — и това ще стане ясно, но малко по-нататък. Хайде по-добре да не се отвличаме от темата и да я караме по същество. Ако погледнем който и да е научен труд, било то книга или дисертация, ще видим, че обикновено някъде в началото авторът благодари на хората, които са му помогнали с нещо в работата. Ние също ще изкажем своите благодарности, когато му дойде времето. Тук обаче можем да поразсъждаваме малко по-иначе: а няма ли освен хора, на които да благодарим, и такива, на които се чувстваме длъжни да се извиним? Например — читателите? Нали прочитането на тази недодялана, зле скалъпена и поначало безсмислена дисертация ще ги лиши не само от маса скъпоценно време, но може би от и малкото останала у тях вяра в светлото бъдеще на науката? Е, за щастие тук нещата не са толкова черни. Достатъчно е да си спомним, че дисертациите поначало ги четат само членовете на научния съвет (хора, у които вяра в науката отдавна не е останала), при това ги четат по диагоналната методика, и по правило ги четат преди сън, удобно изтегнати в леглото — така че на тях няма какво да се извиняваме, още повече нали за това им се плаща. Тук обаче има и един друг нюанс. Тази дисертация ние я пишем на компютър; натискаме клавиши, редим байт след байт в паметта, през процесора текат инструкциите на текстовия редактор, върти се дискът, главата му записва нашите съчинения във файл… За съжаление почти никой редови писач не си дава сметка колко много и разнообразни процеси са впрегнати в работа, каква немислимо сложна дейност кипи в чиповете на компютъра, докато той безгрижно въвежда своя текст, на който иначе никой сериозен човек не би отделил и грам внимание. Ето, следователно, на кого трябва да се извиним ние! Длъжни сме, просто сме длъжни да се извиним: — на текстовия редактор, че го караме да поема в себе си глупавите ни писания; — на видеоконтролера, който ни ги показва на екрана; — на процесора, чието внимание сме ангажирали, за да надзирава нашите нелепи съчинения, вместо да се занимава с нещо по-смислено; — на системното прекъсване 13h
5
Във в. „Меридиан мач“ наистина съществува хумористично-сатирична рубрика „Футболен топфолк“. Заради нея запалянковците наричат вестника "футболния „Стършел“. Бел.авт.