Нашите Марковски процеси ((застрахователен трилър за младши научни сътрудници))

6, което записва текста ни върху диска — както впрочем и на самия диск; — на електроните, които юркаме да мъкнат килобайтове информация насам-натам по шините така, както едно време са юркали египетските роби да мъкнат каменни блокове към пирамидите… Да продължаваме ли списъка? Ако на някого се стори смешно, че се извиняваме на тези бездушни и безсловесни устройства, можем да му отговорим с примера за будисткия монах, който копае в градината на манастира: всеки път, преди да изкорени някой плевел, той първо му се извинява, че не е редно тъй да го лишава от живот, но какво да се прави, светът е несправедлив… Ние тук не се мислим за будисти, но все пак не е хубаво да смятаме, че заслужаваме да стоим много по-горе от тези неодушевени устройства. А освен това — какво означава «неодушевени устройства»? Слушали сме хора — програмисти да твърдят, че на тях компютрите им се виждат много по-одушевени от някои хора; или ако перефразираме един от законите на Мърфи — компютрите не са одушевени, но хората са още по-неодушевени…7 Време е обаче да сложим край на това лирично отклонение, понеже по принцип лиричните отклонения, също като газовете, имат склонност да заемат цялото предоставено им пространство/време, а ние все пак пишем научен труд, а не сапунена опера. Ще започнем първо с някои бележки по структурата на дисертацията. Знае се добре, че кандидатските дисертации до известна степен приличат на ламята, в смисъл че имат много глави. Знае се също така и фактът, че многоглавите твари по правило страдат от шизофрения и раздвояване на личността — това се отнася както до ламите, така и до дисертациите: една глава твърди едно, друга — друго и тъй нататък, като всичките тия глави все си противоречат и се надлайват една друга. Слабо е известно обаче, че при определени условия отделните глави също могат да страдат от шизофрения и раздвоение, и тъй нататък до безкрайност… С две думи, вижда се как по структурата си ламите и дисертациите си приличат до степен такава, че може да се постави философския въпрос за кокошката и яйцето в контекста на нашите наблюдения; ще се спори следователно кое е първично и кое вторично — дисертацията или ламята. Ние тук обаче не сме философи, значи не сме чак до такава степен умствено ощетени от природата, че да паднем до такива разисквания. Още повече никой не е наблюдавал някога ламя да снесе дисертация; наистина има случаи, повечето от тях твърде съмнителни, когато очевидци са твърдели как направо на защитата от някаква дисертация се излюпила ламя и изяла за «добре дошли — добре заварили» целия научен съвет, но тук въпросът опира плътно до много важната подробност кой и как точно е мътил въпросната дисертация, че да се излюпи от нея чак пък такова нещо. Мътенето на една дисертация е процес сложен, отговорен, продължителен, многостъпален и в някаква степен дори тежък; при това, противно на общоприетите схващания, този процес зависи далеч не само от качествата на задните части на кандидата, с които всъщност се осъществява самото мътене. Ама ние май пак се отклонихме много от темата; нека значи да се върнем на нашите въпроси, пък за мътенето на дисертации така или иначе ще ни се наложи да говорим и по-нататък. От този проблем нито един кандидат досега не е успял да избяга; употребата на инкубатор, на който се възлагаха големи надежди, се оказа неуместна, тъй като измътените в него бройлерни дисертации излязоха, също като птицекомбинатните бройлери, твърде гърчави, безвкусни и изобщо неапетитни. А най-важното качество за една дисертация, както ще стане ясно по-долу, е тя да стимулира слюнкоотделянето у ония, които я четат…“