— Казвай къде е професорът, мършо! — избоботи някъде отзад дебел глас и Тома усети как още по-силно, до болка дръпнаха косата му на тила.
— Аз такова, тоест съм тук отскоро, тоест за малко… — обърка се съвсем той. Отзад се чу смях — но се смееше друг глас, не мощен и дебел като на мутрите, а по-скоро висок и изразителен, като на професионален актьор или радиоводещ.
— Да бе, отскоро — издевателски заговори новият глас. На Тома изведнъж му се стори, че той му е страшно познат отнякъде. — Цяла година вече. Ти знаеш ли кого будалкаш бе, а? Какво правиш в тоя кабинет, какъв изобщо се явяваш?
— Аз съм програмистът на секцията — Тома се мъчеше да отговаря бързо. — Сложиха ме, таковата, в кабинета на професора като временно работно място, понеже новата маши… — тук той се усети и млъкна. През главата му премина целият вчерашен разговор с членкора Герасим Иванов, всичките намеци за групировките и суперкомпютъра, и май беше по-правилно да си мълчи. Още повече не го питат за машината…
— Знаем, ти си човекът за суперкомпютъра — изпревари мисълта му гласът отзад. — И къде значи се крие професорът Дамгов?
Тома усети как постепенно го обхваща лют страх.
— Н-н-нямам понятие — честно отвърна той. — И аз се чудя също…
— Лъже! — прекъсна го насред думата дебел борчески глас. Някъде в периферното зрение на Тома предупредително блесна дълго метално острие.
— Не, честно ви казвам, защо да ви лъжа? — отвърна панически той. — Че аз нито веднъж досега не съм го виждал в лице, това всеки от института ще ви го каже! Нито веднъж…
Зад гърба на Тома се разхилиха; поне три-четири гласа се хилеха с различна сила, тембър и подтекст.
— А ние как да ти повярваме? — попита доволно високият актьорски глас. И Тома с ужас разбра, че не може да убеди никого в истинността на думите си. Настъпи грозна тишина.
— Шефе, я го питай къде държат ключа за касата — избуча отзад някой от борците.
— Чу ли какво се иска? — повтори гласът на шефа.
— Чух — изпъшка Тома и попита: — К-к-каква каса?
— А, ти може би и нея не си виждал, така ли да разбираме? — осведомиха се ехидно отзад. Отново проблясна острието. — Слоне, я го обърни насам.
Мощните лапи на Слона завъртяха стола на Тома и той се озова с лице към стаята. Борците се оказаха четирима на брой и на пръв поглед заемаха цялото свободно пространство в кабинета: един до вратата, с черен анцуг и закачена на гърдите червено-жълта визитка на „ЯТАГАН“, подмяташе в ръка къса метална щанга; втори, с дънково яке, се суетеше гърбом към Тома около стенния шкаф; третият, когото нарекоха Слона, стоеше до прозореца, а последният, облечен в яке на баклавички и също с визитка на „ЯТАГАН“ на гърдите, се мотаеше около компютъра. Чак след няколко мига Тома успя да забележи и петия човек: среден на ръст, с леко прошарена коса, очила с метална рамка и тъмночервено сако, той изглеждаше почти незабележим в обкръжението на огромните борци, макар че стоеше в центъра на стаята, право срещу Тома, леко надвесен над бюрото, и бързо прелистваше разни хартии. Този им е шеф, помисли си той…
— И какво стана с касата? — попита очилатият, без да откъсва поглед от хартиите.
Чак сега Тома видя, че зад широко разтворените врати на единия от стенните шкафове, който иначе винаги стоеше заключен, се вижда сива метална каса: дървеният шкаф очевидно беше само маскировка. Касата досущ приличаше на онази в кабинета на Герасим Иванов, от която вчера той измъкна жълтата папка с футболния топфолк.
— Ама аз, такова, изобщо нямам к-к-ключове за шкафовете… — изломоти той и веднага получи тежък шамар зад ухото. Очилатият изсумтя, почеса се по врата, накрая извади нещо като радиостанция и каза в микрофона: „Цецо Питона да дойде при мен“. Цецо Питона се появи след няма и половин минута — дребен мъж със зверска физиономия на лицето, извади някакви инструменти и зачовърка с тях ключалката на касата. След още половин минута ключалката изщрака, очилатият измести Питона настрана и отвори касата. Вътре се виждаше един краищник мухлясал хляб, отворено бурканче с лютеница, също мухлясала, бутилка от ракия „Академик Неделчев“ с два пръста мътилка на дъното и дебела купчина порнографски списания.
Очилатият заби втрещен поглед в съдържанието на касата, известно време гледа тъпо, после протегна ръка да измъкне списанията, но ръкавът му се омота в някакви паяжини; той изруга, изтупа ръкава от паяжините и се зае внимателно да прелиства порнографията. Борците и Цецо Питона очевидно също имаха мерак да гледат и се скупчиха около шефа си, но той им каза да не се разсейват и те се дръпнаха на известно разстояние от него, опънали дебели шии по посока на списанията. Прелистването на порното продължи дълго, може би десетина минути, през които се чуваше само мляскането на борците и недоволното сумтене на очилатия. Накрая той промърмори „И тук го няма“, върна списанията в касата и след като Питона я заключи обратно, нареди да развържат Тома и да се готвят за изчезване.