— И запомни — каза строго очилатият на Тома, докато той раздвижваше изтръпналите си китки, — половин час никакво излизане от кабинета. В противен случай лошо ти се пише. А сега се обърни към прозореца и брой така до сто, без да гледаш назад. Ясно?
Тома послушно се обърна и почна да брои на глас. Още преди да стигне двайсет, се чу отварянето на вратата и стъпките на борците, после вратата се затръшна и настъпи тишина, но той за всеки случай изброи до сто, както му бяха казали, и чак тогава се обърна.
Интересно, но нищо в кабинета не подсказваше, че само преди минута тук са тършували борци. Шкафовете и чекмеджетата бяха затворени, по пода не се виждаха никакви боклуци, на бюрото лежаха подредени същите папки, които си бяха там и преди. И само в ъгъла до вратата се търкаляше, сигурно изпуснато от някого, червено-жълто пластмасово картонче — визитка. Тома реши, че то е паднало от ревера на някого от борците, наведе се да го вдигне — и видя, че е сбъркал. От снимката на картончето го гледаше не борческа мутра, а съвсем прилично и дори интелигентно лице на млад мъж с дълга коса с неопределено рус цвят и едноседмична брада, а отдолу, под стилизирания надпис „ЯТАГАН“, червено на жълто пишеше: „Лука Вартоломеев, експерт, допуска се до ЛЕИ“. С някакво смътно чувство на изненада Тома откри, че лицето на младежа от снимката твърде много прилича на неговата собствена физиономия, както я помнеше от огледалото. „Лука Вартоломеев…“ — повтори наум той. „Да не би заради него да ми бъркат името? Но щом всички го познават тоя Лука, защо аз никога не съм го виждал? И какво е това ЛЕИ? И кой, в края на краищата, е изръсил тая визитка тук? Борците ли? Но тогава какъв им се пада той на тях? И с каква цел са го изръсили?…“ В този момент телефонен звън прекъсна обърканите му мисли. Тома хвърли подозрителен поглед върху черния апарат, нещо хич не му се искаше да вдига слушалката, но след като се иззвъня още веднъж, я вдигна.
— Марков, привет! — Връзката беше отвратителна, линията шумеше, бръмчеше и пърпореше като трабант, но Тома все пак успя да познае гласа на професор Дамгов. — Какво става с теб, защо те нямаше днес сутринта на Орловия мост?
— Защо на Орловия мост? — попита тъпо Тома, който почти бе загубил способност да разсъждава и отговаряше просто така, да не спира разговора.
— За посрещането на Валутния борд — натърти с назидателен тон гласът в слушалката. — Как можа изобщо да пропуснеш такова нещо? И професор Рангелов беше там, и академик Новоселски, аз им представям всичките си хора един по един, всичките с ей такива букети цветя се бяхме наредили, а теб те няма!… В страшно конфузна ситуация ме постави.
— Ами аз такова, не можах да намеря цветя — запелтечи Тома, мъчейки се да спечели време, докато съобрази какво толкова конфузно има в ситуацията. — Нали в обявата пишеше ясно — с цветя, а като излязох от къщи, се оказа, че всичките цветя по сергиите са ги разграбили вече, заради посрещането на онова, така де… Валутния борд. Сигурно голяма тълпа е имало на моста, а?
— А защо не си купи цветя от вчера? — попита сурово професорът.
— Мислех, че ще увяхнат.
— Че някакви цветя в саксии нямате ли у вас, в края на краищата?
— Имам кактуси. Няколко броя. Само че не се сетих да взема един. А после търсих дали не растат някакви цветя по градинките между блоковете, но намерих само магарешки бодли, а нали с тях не върви да се посреща Валутния борд, те стават само за изпращане, ако изобщо можем да ги разглеждаме като цветя…
— Добре, стига — прекъсна го шефът. — Станалото — станало. Сега обаче обезателно ще трябва да дойдеш в Централното управление. Там в зала 209 от два часа ще изнасям пленарен доклад: „Хаосът като нова парадигма за порядък“. Искам да те представя на хората, от които после ще зависят някои неща… Ало? Защо мълчиш?
Тома наистина мълчеше, гледаше таймера на компютъра, който показваше два без петнайсет, и мислено проклинаше идиотската ситуация. Нали не бе забравил какво му каза очилатият с червеното сако от „ЯТАГАН“: да не мърда оттук половин час, понеже иначе… Какво щеше да стане иначе, той не искаше и да знае.
— Господин професор — проговори накрая той, — тук се получи една ситуация… Вързан съм за една друга работа, и няма да успея в два. В два и половина ще мога, но не и в два. Разбирате ли? — Тома усещаше как докато усуква разговора, по гърба му бавно се стича струйка пот. — Аз самият искам да дойда, да поговоря с вас за някои неща, но… Ще закъснея, но обещавам да дойда. Така може ли?