Той беше залепен на стъклената врата на Управлението: „На трийсети миналия месец, понеделник, внезапно почина член-кореспондент професор Герасим Иванов, директор на ИБД… Поклон пред светлата му памет.“ Тома усети как по гърба му полазват мравки.
3. СРЯДА
Упоритият телефонен звън безмилостно се вряза в остатъците от съня на Тома. Отначало той не реагира, само се обърна под юргана на другата страна в очакване телефонът бързо да млъкне, но след като се иззвъня може би десет или петнайсет пъти, измъкна глава изпод възглавницата, огледа се къде е сложил вечерта апарата — той се оказа под масата, с омотан около единия й крак кабел, — допълзя до него и вдигна слушалката.
— Тома, тръгвай веднага насам! — това беше гласът на Ивайло, възбуден и ликуващ. — В десет и половина идва Търтея, ако го изпуснеш, после няма да си го простиш…
— Идиот — измърмори съненият Тома, — по кое време се обаждаш, не виждаш ли, че още спя?
— Ти си идиот! Нали ти казвам, идва спонсорът! Самият Търтей, Генади Симеонов, ятаганският шеф, не зацепваш ли? Решил е сам да раздаде премиите в нашата секция. Нали се сещаш, че и тебе те включихме в списъка? А Търтея не обича да бягат от среща с него… Сега е десет без пет, ако не си тук навреме, дявол знае какво ще си помисли.
Чак сега Тома се разсъни: не можеше и да бъде иначе, името на застрахователния бос разсънваше и умрелите, макар че, строго погледнато, той не бе шеф на „ЯТАГАН“, както спомена Ивайло, а едва пети в йерархията на обединението. Тома мигом обеща на колегата си, че ще дойде навреме, изми се надве-натри, навлече дънките и старата си риза и хукна към спирката. Автобусът, слава богу, дойде почти веднага, но бе претъпкан и за петте спирки, които Тома пропътува, притиснат някъде до вратата, му се стори, че си изкара мазоли на лактите от ръгане в навалицата. Накрая тълпата го изплю, смачкан и разчорлен, на институтската спирка, и там веднага той бе пресрещнат от Ивайло, който го дебнеше изпод козирката на близкия ресторант.
— Абе не можа ли да се облечеш по-прилично? — това бяха първите думи на Ивайло и Тома едва сега забеляза, че колегата му е облечен в безупречен черен костюм, лъснати до блясък обувки от червена кожа, снежнобяла риза и вратовръзка на носорогчета.
— Ей, забравих — смути се той, — от бързане. Пък и нямам в къщи никакъв костюм…
За повече разговори не остана време, тъй като Ивайло погледна часовника си и двамата почти тичешком се понесоха към института. На входа запъхтеният Ивайло попита портиера: „Дойде ли?“ и чак като разбра, че още не е дошъл, се успокои. На етажа, на който се помещаваше секция „Нечиста математика“, цареше суматоха. Двама сътрудници, в единия от които Тома позна самия професор Згурев, опъваха по коридора червена пътека. По невнимание Тома понечи да стъпи на пътеката, и изведнъж отвсякъде се развикаха „Стой, къде!“ и полетяха ругатни в смисъл, че тъкмо сега се намерили разни простосмъртни да оскверняват пътеката с мръсните си кецове… По стените на коридора бяха вече закачени портретите на главните акционери на „ЯТАГАН“ в каноничен ред: накрая висяха регионалните босове, след тях браншовите, точно пред входа на компютърния център — върховните вождове начело с Красимир Михайлов — Носорога, а на най-челното място, разбира се, стоеше два пъти по-големият от другите портрет на М.М.-К. В компютърния център също цареше суетня — сътрудниците на секцията, всички изрядно избръснати и костюмирани, се подреждаха по реда на титлите и званията си, а до вратата стояха двете секретарки на професор Згурев, облечени в национални носии, с пити хляб и солници в ръце. Ивайло тикна Тома някъде в редицата на сътрудниците, някой отстрани закрещя: „Ти къде бе?“, та трябваше Ивайло да обяснява кой е Тома, отметнаха го в списъка и тъкмо тогава се понесоха викове „Идат, идат!“, а професор Згурев и двамата му заместници се завтекоха напред да посрещнат високия гост. Посрещането стана някъде в коридора и не се видя от мястото, където стоеше Тома, чуха се само радостни възклицания и няколко странни кухи удара — той си помисли, че навярно професорът и заместниците му удрят чела в земята. Миг след това вратата на компютърния център се изпълни от туловището на първия бодигард. На огромната му лапа под навития ръкав на синята риза Тома съзря татуировка на многоцифрено число — може би мобифонен номер, а може би номер на банкова сметка, — и мигом си спомни за оня борец от вчера, когото наричаха Слона и който също имаше татуирано подобно на вид число. След първия бодигард се появи и втори, трети, четвърти, и тогава някъде измежду огромните им тела изникна и Той, Генади Симеонов — Търтея, пети човек в „ЯТАГАН“, президент на фондацията „Димитър Общи“ и втори вицепрезидент на Футболния съюз. Чак след това, боязливо надничайки зад последния бодигард, влязоха професор Згурев и заместниците му. Противно на фолклорните слухове, по външен вид Генади Търтея никак не приличаше на обикновените мутри, следователно и на останалите вождове в „ЯТАГАН“, и изобщо изглеждаше съвсем не страшно. Среден на ръст и на килограми, но много жилав, мургав, с дълга тъмна коса, според Тома той приличаше не толкова на застрахователен бос, а по-скоро на пернишки сводник, какъвто, строго погледнато, той си и беше допреди две-три години. Облечен бе с кожено яке, бяла, разкопчана на гърдите риза под него и зелени дънки, от ония, дето ги носеха селските тежкари по граовския край, и само няколкото ката златни вериги, висящи на шията му, подсказваха високото му положение. Като видя двете секретарки с националните носии, той си отчупи хляб, топна го в солта и след като лапна залъка, с професионално движение щипна по задника по-младата и по-готина секретарка; поласкана от оказаното й признание, тя направо разцъфтя от щастие, а пренебрегнатата нейна колежка сигурно начаса би позеленяла от яд, но етикетът на височайшето посещение не допускаше такова нещо. Накрая бодигардовете се отместиха назад към стената, и в средата на залата останаха само Генади Симеонов и професор Згурев.