Думата взе първо професорът, който като начало представи високия гост на застиналите в почтително мълчание сътрудници („Все едно има някой да не го познава“, помисли си Тома); последваха бурни аплодисменти, които можеше и никога да не свършат, но накрая те явно омръзнаха на Търтея, той изшътка на тълпата да седи тихо и професор Згурев можа да продължи речта си. Той благодари на „ЯТАГАН“, на фондацията и лично на него, Генади Симеонов, че са подкрепили института и неговата секция в този тежък момент пред лицето на Валутния борд, напомни, че преди да ги поеме обединението, те, нечистите математици от секцията, са газели калта, и калта е газела тях, и те са били калта, а сега гордо гледат напред, и трансферните суми, които им предлагат от чужбина, се увеличават с всяка седмица, и тъй нататък, и това само благодарение на мощната закрила на „ЯТАГАН“ и на мъдрото ръководство на неговите босове, водени от заветите на трагично загиналия за делото на Валутния борд основател на обединението, Мирослав Мирославов — Крушата. Накрая се каза, че ето, благодарение на фондацията, проектът е завършен предсрочно, и сега само се чакат честно заработените 7 милиона екю от научната програма на НАТО, които щели да пристигнат най-много след месец направо на сметките на „ЯТАГАН“; последваха още аплодисменти, Генади Симеонов стисна ръката на професора, при това я стисна така, че оня едва не изкрещя от болка, но се сдържа някак; после Търтея изшътка още веднъж, за да спрат аплодисментите, и се изстъпи напред, че да каже и той няколко думи.
— Абе вие, учените глави, сте стабилни пичове, знаех си аз — започна той. — Иначе сте същите като моите хора, футболистите: играете тука, в нашето първенство, ама окото ви все мери за трансфер в чужбина. Че то това тука, дето го раздават, пари ли са? — при тези думи Търтея бръкна в джоба на дънките и с гнусливо движение извади оттам някакви ценни хартийки, от ония, дето са прекалено едри, че да плащат заплатите с тях. — Хуйови глави, а не пари, нема к’во да се лъжеме. И затова един по един се трансферирате, най-добре в Германия или Италия, ама ако не сте дорасли за там, и Турция става, и Кипър, а май вече и Украйна я смятат за по-вървежно място от тука, поне така ми разправяха… Нали бе, Згурев?
Като чу името си, професорът се усмихна раболепно и усърдно закима с глава — тъй вярно, демек. А Търтея продължи да ръси бисери:
— То ако я погледне човек тая държава, ’сичко живо мисли за чужбина. Тъй че ние сме един вид народ за износ, за продан, ама не знаеме как да се продаваме. И да се изнасяме. Едно време, преди ние да хванеме вашия институт, к’во беше? Цигания. Всеки се мъчи сам да се продаде. Ама тя не става така! Дето се вика, и на тротоара пред „Хемус“ се продават, ама и там без сводници не върви работата… Друго нещо е сега. Като при футболистите. Вие само ритате, тоест седите си на задниците, а трансферните далавери ги въртят нашите хора, мениджърите. А най-хитрото нещо е трансферната сума. Значи, който чужд тим, тоест институт, иска да ви вземе, трябва първо да ни плати трансферна сума. Иначе няма да ви пуснеме. Така де, правилно! Хората пари струват… И ония от Запад плащат, къде ще ходят! Нали ние, българите, умееме да работите, ха-ха-ха… — тук босът гадно се захили, показвайки настроените в редица свои питомци 32 зъба в различни оттенъци на жълтото. — И чак от научната програма на НАТО идват да подписват договори с нашите мениджъри… Нали бе, Згурев? А най-важно — трансферните суми да растат. Тогава ще има гювеч и за тия, дето ги продаваме, и за ония, дето още залежават тука. Вие май залежавате, а? — попита Търтея, ухили се и сложи ръка зад ухото си, сякаш да чуе по-добре какво ще му отговорят. — Е, некои залежават, други не, а сега ще раздадеме гювеча.