Последва нов взрив от аплодисменти, Генади Симеонов измъкна от вътрешния джоб на якето си пачка бели хартиени пликове, изшътка за трети път да се пази тишина в присъствие на по-старши и придружен от професора и заместниците му, тръгна да обхожда редицата от сътрудници. Пред всеки от тях той се спираше, професор Згурев му го представяше лично, с какво се занимава, какъв е приносът му за проекта и какъв трансфер са му определили мениджърите; Търтея намираше плика с неговото име, подаваше му го и го млатваше приятелски по рамото. И от човек на човек босът стигна до сбутания в края на редицата Тома.
— А това е… — отвори уста професор Згурев, но в този момент засече и никак не можеше да си спомни кой е тоя рошав субект с размъкната риза, дето само разваля интериора на залата, и щеше да престои в зяпнало състояние сигурно доста време, но Ивайло изскочи отстрани, пошушна му нещо на ухото и професорът продължи: — …Тома Марков, той не е на щат при нас, но ни оказа решаваща помощ при написването на програмата, може да се каже, че без него нямаше да стигнем доникъде…
— А, значи преотстъпен се води? — попита Търтея и стисна ръката на Тома в желязната си десница; Тома стисна зъби от болка. — От кой институт си бе, мъжки?
— От този, но от друга секция. „Теория на хаоса“.
По лицето на Търтея се изписа жив интерес.
— О, значи човек на Дамгов? И за колко мангизи те пусна тука?
— Не, аз не съм официално преотстъпен… — обърка се Тома. — Просто реших да помогна на един колега от тази секция, с който сме приятели, пък и проблемът беше много интересен за решаване. Дори не предполагах, че ще ме предложат за премия…
— А, значи пари да не ти давам, така ли? — попита с подъл тон босът.
Тома не знаеше какво да отвърне — само се почеса по врата.
— Абе на, влачи, от мен да мине — ухили се Търтея. — Дават ли ти, яж.
С тези думи той бутна в ръката на Тома плик, надписан с неговото име; той се помъчи да отгатне с опипване каква сума има вътре, но не успя — пачката беше тънка, десетина банкноти, но не се знаеше какви.
— И каква трансферна цена ти е заковал Дамгов? — продължаваше да разпитва босът.
— Честно казано, не знам. Не съм говорил с него по тоя въпрос, а и не са ме искали от чужбина.
— Че нали тук човекът вика, че без тебе умирала работата? Мениджърът на секцията сигурно ще иска да те шитне някъде. Ей, онзи… Згурев, кой ви беше мениджър?
— Първан Първанов — отвърна професорът. — Той в момента е в Испания, по нашия бизнес. А иначе към младежа е имало интерес. Алгоритмите, които ги прави при нас, са на предния край на изследванията, има някои принципно нови неща в тях, и изобщо може да му искаме много голяма цена. Ако отчете преди това и няколко публикации, просто за тежест, ще стане идеално…
Търтея радостно потри ръце.
— Ей, мъжки, ще ти се отвори трансфер! За какъв срок си подписал с Дамгов?
— Ами аз изобщо нямам професионален договор — отвърна някак виновно Тома, сякаш си признаваше нещо срамно. — Подписал съм само с института, за заплатата, и друго нищо.
— Дамгов е имбецил — измърмори Търтея, — да остави такъв стабилен пич без договор… Ти к’во работиш при него?
— Програмист на суперкомпютъра. Същия, дето още го няма. Тъй че при Дамгов засега не съм свършил нищо, затова сигурно не бърза да подпише с мен.
По лицето на Търтея се изписа пълно изумление; чак след няколко мига то се проясни, сякаш босът осъзна положението.
— А, тя била такава работата — каза той разсеяно. — Значи ще подпишеш. И то съвсем скоро, можеш да не се съмняваш.
С това смътно изказване разговорът на Генади Симеонов с Тома се изчерпа, и тъй като вече всички си бяха получили премиите, професор Згурев благодари още веднъж на представителя на „ЯТАГАН“ за щастливия живот, след което босът си замина, обкръжен от четиримата си борци, а сътрудниците на секцията се разшаваха и почнаха да събират червената пътека и портретите от стените. Тома се опита да хване Ивайло, за да го почерпи в някой бар, но Ивайло бе изчезнал в суматохата и той сам се завлече в едно кафене на третия етаж. Там той си взе кока-кола и сандвич и седна на една от масите, с лице към входа, така че да следи кой влиза и кой излиза. Нямаше обаче никакви хора, независимо от обедния час, и единственият дразнител за сетивата вътре беше леещият се от радиото на бара мъжки глас с изключително нагъл и самоуверен тон: