Тук словоизлиянията на говорещия бяха прекъснати от рекламен клип — рекламираха, естествено, новата застраховка „Задгробен живот“. Затова Тома прехвърли вниманието си към новата цветна лепенка, сложена отстрани на бара, на мястото на стария застрахователен стикер на „ЯТАГАН“, чийто срок сигурно беше изтекъл. На новия стикер се четеше: „ПЪРВА ЧАСТНА ЦЪРКВА ЕООД“, като огромните букви на съкращението ЕООД бяха изнесени вдясно и върху тях се синееше крачещ силует на носорог, а отдолу с по-ситен шрифт пишеше: „Под Божията закрила до…“; полетата на съответния месец и година бяха перфорирани.
Табелата на кабинета беше сменена. Вместо старото бяло картонче сега на вратата стоеше закована лъскава медна плочка: „На Н.В. цар Симеон придворна лаборатория по теория на хаоса; проф. Владимир Дамгов, таен съветник“. Надписът се стори на Тома малко необичаен, усещаше се смътен намек, сякаш професорът е сменил покровителите си от „ЯТАГАН“ с някоя друга групировка, но после погледът му падна на новия фирмен бележник-календар на „ЯТАГАН“, който лежеше на бюрото до компютъра, и всичко си дойде на мястото. Тома прелисти календара, разглеждайки означенията на бележитите дати: 6 август — роден Гошо Петков-Мечката, 23 август — роден Чочо Маринов-Глигана; 28 август — второ пускане от ареста на Емил Кирилов-Крокодила; 9 септември — първо пускане от ареста на Емил Кирилов-Крокодила; 18 септември официален празник, основано НПЗО „ЯТАГАН“; 30 септември — трето влизане в ареста на Емил Кирилов-Крокодила; 9 октомври — злодейски убит със снайпер М.М.-К., не се работи, устройват се народни борби; 15 октомври — роден Красимир Михайлов-Носорога, правят се надсвирвания на сватбарски оркестри; ноември — фирмен празник на Цеко Иванов-Ламята и групировката му… В този момент вратата на кабинета се отвори с трясък и преди слисаният Тома да разбере какво става, вътре нахлуха маскирани полицаи. Всичко се разви толкова бързо, че той дори не успя да ги преброи колко са: с две-три тежки, но необикновено плавни движения първият от полицаите стигна до него, хвана го заедно със стола, на който седеше, обърна го с лице към прозореца и го улови отзад за рошавата коса, докато някой друг заключи с белезници ръцете му зад гърба на стола. Веднага след това се понесоха звуци от отваряне на чекмеджета, измъкване на папки и бързо прелистване на хартия, съпроводени с тежки стъпки и полугласно мърморене. Тома опита да се извърти някак така, че да вижда какво става там, зад гърба му, но успя да мерне само една мощна лапа с навит до лакътя ръкав на сивата униформена куртка и татуирано на нея многоцифрено число — може би мобифонен номер, а може би номер на банкова сметка; лапата лекичко го цапна по ухото и той изгуби всякакво желание да мърда.
— Казвай къде е професорът, мършо! — избоботи някъде отзад дебел глас и Тома усети как още по-силно, до болка дръпнаха косата му на тила.
— Аз такова, не съм го виждал скоро… — въпреки изненадата и уплахата ситуацията вече му беше позната, и гласът, който се изсмя зад гърба му, също беше познат, но откъде ли…
— А, ти беше оня, дето си тука отскоро и за малко — издевателски заговори отзад същият страшно познат глас. — Нали беше програмист на суперкомпютъра? Дето не си бил виждал шефа си откакто те е назначил…
Зад гърба на Тома се разхилиха; поне три-четири гласа се хилеха с различна сила, тембър и подтекст. Някой измуча: „Лъже!“ и за миг в периферното зрение на Тома предупредително блесна дълго метално острие. „Остава и да му повярваме“ — каза доволно старият познат глас, който той така и не можеше да си спомни на кого точно принадлежи, но кой знае защо му навяваше изключително неприятни асоциации. Настъпи грозна тишина, после някой измърмори: „Господин майор, питайте го има ли ключ за касата“, а познатият глас, който очевидно беше на майора (Тома безуспешно се мъчеше да се сети с какви майори е разговарял наскоро), отвърна: „Той толкова и ще си признае, че има“. Отново проблесна острието, после майорът заповяда: „Ките, я го обърни насам“; този, когото нарекоха Кита, извъртя стола с едно движение на яките си лапи и Тома се озова с лице към стаята. Маскираните се оказаха четирима на брой и на пръв поглед заемаха цялото свободно пространство в кабинета: един стоеше до вратата с късоцевен автомат в ръка, втори се суетеше гърбом към Тома около стенния шкаф, третият, когото нарекоха Кита, стоеше до прозореца, а последният се мотаеше около компютъра. Чак след няколко мига Тома успя да забележи и петия човек и се вкамени от изненада. Не, нямаше как да го сбърка: среден на ръст, леко прошарена коса, очила със златна рамка — това беше съвсем същият човек, който беше нахлул вчера начело на борците. Облечен беше със същото тъмночервено сако, което носеше и вчера, и изглеждаше почти незабележим в обкръжението на яките полицаи, макар че стоеше в центъра на стаята, право срещу Тома, леко надвесен над бюрото, и бързо прелистваше разни хартии.