— И знаеш — каза строго очилатият на Тома, докато той разтриваше зачервените си очи, — половин час никакво излизане от кабинета. В противен случай лошо ти се пише. А сега се обръщаш към прозореца и броиш така до сто, без да гледаш назад. Ясно?
Впечатлен от димката и екшъна с пчелите, Тома послушно изброи до колкото се искаше от него и чак тогава се обърна, въпреки че стъпките на излизащите полицаи и затръшването на вратата се чуха много преди това. В кабинета лютивата миризма на дима още се усещаше, но иначе вътре цареше порядък: папките, с които разгонваха пчелите, бяха прибрани по местата си, дори фирменият бележник-календар на „ЯТАГАН“ лежеше върху бюрото отворен на същата страница, на която Тома беше изненадан от маскираните. За днес той имаше идея да продължи с писането на дисертацията си, но все пак тази работа изискваше внимание, концентрация и душевно спокойствие, а сега Тома се усещаше прекалено стреснат и изваден от равновесие, за да успее да съчини каквото и да било. Затова си пусна на компютъра играта „Перестройка“, гушна клавиатурата и се фокусира изцяло към събитията на екрана. Отначало играта на Тома не вървеше: усещаше се, че нервите му са опънати повече, отколкото трябва, а за добри резултати на „Перестройка“ се изисква спокойна и едновременно с това бърза и концентрирана мисъл. Но постепенно нещата потръгнаха, в следващата игра той събра няколкостотин хиляди точки и имаше още двама „съратника“, тоест два живота, за да стигне до последния Етап на Големия Път, но в един момент, при една кратка пауза, той чу откъм вратата на кабинета да идва тих, но неприятен и някак подозрителен стържещ звук. Тома спря играта и се вслуша по-внимателно: да, наистина някой или нещо чегърташе отвън по вратата. Чудейки се какво ли може да бъде това, той стана и стараейки се да не вдига никакъв шум, се доближи плътно до вратата; чегъртането не преставаше. И тогава Тома хвана дръжката, отвори с рязко движение и едновременно се дръпна назад, за да не го ударят с нещо тежко по главата. Впрочем дръпването се оказа излишно, тъй като от другата страна на вратата не стояха нито борци, нито пък полицаи, а само неговият колега Симо Добрев от съседната секция „Комуникационна техника“.
— А, Тома, ти вътре ли си бил? — попита виновно Симо и скри зад гърба си дясната ръка, в която държеше някакъв остър предмет, подобен на шило. Тома, който най-малко очакваше да види този свой колега, хвърли един поглед към вратата: на медната табела, след името на Негово величество, беше изчегъртана още една вертикална черта, така че то се четеше вече като Симеон III, а отдолу с тиксо бе залепено бяло листче с разкривен надпис: „Симеон III е в стая 213“. В стая 213, разбира се, се помещаваше Симо Добрев.
— Ти ли лепна това нещо, идиот такъв? — разяри се Тома и скъса листчето.
— Кое, това ли? — направи се на учуден Симо. — А, не, аз само минавах и гледам…
— Ако разбере шефът, ще те очисти — каза Тома. — Виж как си обезобразил табелата!
— Е, стига де, да не си давал ти парите за тая табела? Недей се товари толкова. Хайде най-добре да те черпя някъде една бира, днес съм взел пари.
Тома се сети, че днес и той е взел пари, но каза само:
— Добре, давай в ъндърграунда.
Той заключи кабинета и двамата се запътиха към мазето на института.
— Отдавна не съм те виждал, какво ново при тебе? — Тома се опита да завърже разговор. — Как е Румяна?
— Не знам — отвърна Симо, — разкарах я.