— Мутирал бил фикусът — продължаваше да вдига пара той, — хората по цял ден киснат тук да цъкат карти, а те за фикуса се загрижили. Защо не се замислят за хората? За мене, в края на краищата, и аз по осем часа вися тук, а още не съм мутирал…
— Така си мислиш — подхвърли му Тома, — всичките тук сме мутирали, само че не попадаме под закона за защита на животните.
Двамата със Симо се настаниха на празната маса до бара; Тома отмести стола си малко по-далеч от хищния фикус-мутант и отпи от бирата си.
— Напоследък всякакви външни хора са се разшетали в нашия институт — отбеляза Симо, имайки предвид сигурно двете дами, които вдигаха скандал на Юри. — И си пъхат носовете навсякъде, дето не им е работа. Мен вчера ме заговори един тип в кафенето на втория етаж, дето е до задното стълбище, и ей тъй, направо ме пита как да стигне до седмия етаж на института. Аз му викам — ти луд ли си, какво? Че дори да знам как се стига дотам, той да не е на баща ти тоя седми етаж? Да оставим настрана, че „ятаганите“ сигурно ще му откъснат някои органи, ако го видят там горе…
— Седмият етаж на кой институт? — прекъсна го Тома.
— На нашия, на кой друг.
— Чакай, нали ние сме само на шест етажа! Три за нас и три за „ЯТАГАН“…
— Ти какво, не знаеш ли? — присви недоверчиво очи Симо.
— Че да не съм дебил? Шест са.
— Значи си дебил — каза Симо и се облегна назад на стола си.
Известно време и двамата мълчаха, после Тома попита:
— Ти изобщо какво искаш да кажеш с тоя седми етаж?
— Нищо. Но онзи тип, представи си, не само знаеше за него, но искаше и да се качи дотам…
— Сигурно е бил мръднал нещо! Не може ли да ги изброи отвън етажите, че са шест?
Симо отпи от бирата си, наведе се напред и като понижи глас, зашепна тайнствено:
— Тома, институтът ни има седми етаж. Пада се последен, над офисите на „ЯТАГАН“… И най-интересното е, че той се вижда и отвън, но само от едно специално място, съвсем наблизо. Отвсякъде другаде се виждат шест етажа, а оттам — седем… Ако искаш, ей сега ще те заведа.
— И ти си мръднал — без колебание постави диагнозата Тома. — Откачил си и сега само лепиш тъпи бележки по вратите на колегите. Или, в най-добрия случай, вътрешният ти часовник е спрял на дата първи април…
— Хайде на бас! — викна Симо. — Залагам стария си процесор.
— Идиот! Залагам стария си диск срещу твоя процесор. Това, дето го приказваш, просто не може да го бъде, има си закони на физиката в края на краищата…
— Добре — потри ръце Симо. — Сега ще дойдеш с мен и ще видиш с очите си законите на физиката, само първо да си допия бирата.
Тома не възрази, още повече неговата бира също беше наполовина пълна. И докато се чудеше какъв номер е намислил Симо, колегата му отново захвана стария разговор досежно това как в днешно време куцо и сакато е тръгнало да иска трансферни суми, все едно малко други бонуси му дават. „Да си търси спонсор, щом е толкова отворена! — недоволстваше той по адрес на Румяна. — Тя си мисли, че затова са ги измислили спонсорите, да й тъпчат там джобовете. Спонсори-тъпкачи…“ Тома изслуша тези приказки с половин ухо, накрая бирите бяха изпити и двамата се изнизаха от ъндърграунда през слоевете никотинов дим. Като излязоха от института, Симо поведе Тома към бараките, в които се помещаваха разни работилници; движейки се покрай тях, двамата излязоха откъм гърба на сградата, после заобиколиха десетина бетонни гаражни клетки с ръждясали врати, прекосиха запуснатата чакълена площадка пред тях и се насочиха към една ниска барака с плосък бетонен покрив, върху който имаше някакво желязно скеле с антени отгоре му. През целия път Тома се озърташе назад и поглеждаше към мръснобялата сграда на института, но редовете от прозорци все си оставаха шест, и той вече мислеше, че нищо няма да стане, когато Симо се промуши по една тясна пътечка през високите храсти, избуяли около бетонната барака, и двамата излязоха откъм задната й стена, където една желязна стълба водеше към покрива. Симо се изкатери по стълбата, а после и по металното скеле на покрива, и се хвана за антените на върха му; Тома го последва и също се озова на върха на скелето.
— Сега погледни към института — каза Симо.
Тома се завъртя и почна да брои редовете от прозорци: един, два, три, четири, пет, шест… СЕДЕМ! Преброи ги още веднъж, и още, и още — все същата работа. Етажите си бяха седем: първите три реда прозорци бяха мръсни, на места изпочупени и заменени с картони, вторите три — измити, с метални щори зад тях, а прозорците на последния, новопоявил се ред бяха всички с тъмни стъкла, като на баровските лимузини.