— Колега, не сте ли вие програмистът на професор Дамгов?
— В някакъв смисъл да — Тома не видя никакъв смисъл да се крие. — А вие по каква линия ми се падате колега?
Тук типът измъкна от джоба си визитка, същата като тази на Тома, но с друго име и снимка, и от нея се разбра, че той се казва Максим Лесидренски, асоцииран професор в ИХСТБ. Строго погледнато, на външен вид той приличаше на всичко друго, но не и на професор; яката фигура, дългите ръце с груби кокалести длани и едрите, сякаш дялани с тесла черти на лицето му придаваха силно криминално излъчване и го правеха да прилича по-скоро на амнистиран затворник, отколкото на учен. А и Тома никога не го бе срещал из кафенетата на института.
— Вие на погребението ли сте тръгнали? — попита Максим Лесидренски.
Тома кимна утвърдително.
— Трябва да се срещна с професор Дамгов, той щял да чете надгробното.
— Няма да го чете той. Преди малко го извикаха някъде отгоре — тук Лесидренски изразително заби показалец в небето, където се гонеха парцаливите мръсни облаци.
— А, от фондацията „Димитър Общи“? — отвърна с въпросителен тон Тома, когото тази вест хич не го изненада.
— „Свети Димитър Общи“ — уточни събеседникът му. — Оня ден коригираха името, на заседание на управителния съвет. Така то, името, щяло по-добре да посрещне изискванията на Валутния борд… А Владко Дамгов дори да беше дошъл, вас нямаше да ви пуснат вътре. Мероприятието е извънредна класа, със сценарий и телевизия, дори не на всички професори им се разреши да дойдат, а какво остава за младшите научни сътрудници. Всъщност Дамгов би трябвало да се появи в Първа частна, най-много след час… Знаете ли къде е Първа частна?
Тома завъртя отрицателно глава.
— Не знаете? Е, аз също съм натам, тъй че ако искате, мога да ви закарам, с кола съм.
Тома не се възпротиви на това предложение. Колата на Лесидренски беше бяла лада „седмица“, паркирана в една глуха пресечка на около двеста метра от гробищата — всички места по-наблизо бяха заети от мерцедеси и БМВ-та. Вместо по шосето, където минаваше трамвайната линия, Лесидренски подкара ладата първо по разни разкопани улички, после по тесен асфалтов път, заобикалящ циганската махала. По едно време пътят се промуши през един тесен подлез под ж.п. линията и Тома неочаквано разбра, че се приближават към института, но от задната му страна, и наистина когато след минута-две Лесидренски сви встрани и паркира колата пред някаква не много голяма бяла църква, той видя вдясно от тях да се издига силуетът на институтската сграда. От църквата я отделяше само една висока ламаринена ограда с избуяли около нея трънаци, няколко бараки с неясно предназначение и широка ливада, на която пасеше стадо овце. Двамата слязоха от ладата, Лесидренски я заключи и чак тогава Тома видя познатия син силует на носорог върху огромния надпис „Първа частна църква ЕООД. Централен офис“, издигнат над оградата на паркинга. Самият паркинг беше пълен със скъпи лимузини, също като пред гробищата, но никакви хора не се виждаха. „Почнали са вече“ — каза Лесидренски и се запъти към църквата по покритата с плочи от червен камък алея; Тома го последва. Макар че архитектурата на църквата си беше чисто църковна — кубета, камбанарии, тесни и високи прозорци с цветни стъкла, тежка дървена врата, — тя създаваше впечатление по-скоро на банкерска резиденция или пък на луксозен извънградски ресторант. Нямаше сиви олющени стени, изгнили греди и неприлични надписи със спрей, с каквито бяха покрити всички църкви из града; тук стените се белееха прясно измазани с драпана мазилка, цветните прозорци бяха с модерна алуминиева дограма, а на камбанарията се виждаше инсталирана сателитна антена и нещо друго, което много напомняше машина за лазерни ефекти в дискотека. На стената до резбованата врата се подпираше снажен портиер с червена ливрея и зяпаше със скучаещ поглед как градинарят коси с моторна косачка тревата на ливадата в двора. Когато Лесидренски се появи в полезрението на портиера, следван по петите от Тома, онзи се прокашля внушително, погледна за миг пропуска на Лесидренски, Тома бръкна в джоба за визитката си, но портиерът направо им махна с ръка да влизат, което те и сториха без забавяне. Отвътре църквата също си приличаше на църква, а не на офис или примерно на ресторант: тясно преддверие, в което седяха трима охранители, и след него — широка зала с висок сводест таван и стени, покрити целите със стенописи. Но какви стенописи! На цялата лява стена беше изрисувана Тайната вечеря: дванайсетте апостоли, но не с бели парцаливи одежди, както в картината на Леонардо, а с вишневочервени сака и солидни златни верижки, проблясващи под разкопчаните копринени ризи, и Тома изведнъж разпозна в лицата на апостолите дванайсетте върховни босове от борда на директорите на „ЯТАГАН“, същите като на снимките — Носорога, Крокодила, Търтея, Глигана, Ламята… А на централното място — самият М.М.-К., вперил гладен поглед в трапезата и едновременно придържащ с дясната ръка мобифона към ухото си. Самата трапеза беше нещо фундаментално — едно цяло печено прасенце, с лимонче между зъбите и маслинка в дупето, няколко чинии с шопска салата, с вълча салата, и огромен брой бутилки с тежки етикети: „Паспорт“, „Джони Пешеходец“, „Бяло конче“, „Наполеон“… Между чашите, бутилките и мезетата се валяха мобифоните на останалите апостоли. „Някой от тия идиоти сто на сто ще си залее мобифона с пиене — помисли си Тома, — ама нали за гъзарията няма почивен ден…“ Погледът му бавно се плъзна нагоре, към високия таван, по който се рееха изрисуваните ангели — странни създания с бели криле на гърбовете, с шарени кърпи, вързани на бръснатите глави, с шушлякови анцузи, високи кецове и с неизменната бейзболна бухалка в дясната ръка и мобифон в лявата. На отсрещната стена пък беше изобразен, ако се съди по всичко, Божият град: лабиринт от улички с разставени по витрините светещи реклами на охранителни фирми, обменни бюра и ресторанти с еротично шоу, по уличките сновяха дребните фигури на праведниците, свеждащи се в ниски поклони пред лимузините на местните светии или архангели… Целият този нов зографски канон съвсем взе акъла на Тома, който няколко минути само зяпаше като ударен стенописите и чак после забеляза, че в църквата има още хора, скупчени прави в дъното, пред нещо като олтар, ако изобщо една дълга маса за заседания с червена покривка отгоре може да се нарече олтар. Лесидренски бе изчезнал някъде и Тома бавно запристъпва напред по разноцветната мозайка към групата хора. За негова изненада те не бяха нито мутри, нито някакви други босове: по-голямата част бяха жени, някои от тях държаха в ръце малки р