деси и БМВ-та. Вместо по шосето, където минаваше трамвайната линия, Лесидренски подкара ладата първо по разни разкопани улички, после по тесен асфалтов път, заобикалящ циганската махала. По едно време пътят се промуши през един тесен подлез под ж.п. линията и Тома неочаквано разбра, че се приближават към института, но от задната му страна, и наистина когато след минута-две Лесидренски сви встрани и паркира колата пред някаква не много голяма бяла църква, той видя вдясно от тях да се издига силуетът на институтската сграда. От църквата я отделяше само една висока ламаринена ограда с избуяли около нея трънаци, няколко бараки с неясно предназначение и широка ливада, на която пасеше стадо овце. Двамата слязоха от ладата, Лесидренски я заключи и чак тогава Тома видя познатия син силует на носорог върху огромния надпис „Първа частна църква ЕООД. Централен офис“, издигнат над оградата на паркинга. Самият паркинг беше пълен със скъпи лимузини, също като пред гробищата, но никакви хора не се виждаха. „Почнали са вече“ — каза Лесидренски и се запъти към църквата по покритата с плочи от червен камък алея; Тома го последва. Макар че архитектурата на църквата си беше чисто църковна — кубета, камбанарии, тесни и високи прозорци с цветни стъкла, тежка дървена врата, — тя създаваше впечатление по-скоро на банкерска резиденция или пък на луксозен извънградски ресторант. Нямаше сиви олющени стени, изгнили греди и неприлични надписи със спрей, с каквито бяха покрити всички църкви из града; тук стените се белееха прясно измазани с драпана мазилка, цветните прозорци бяха с модерна алуминиева дограма, а на камбанарията се виждаше инсталирана сателитна антена и нещо друго, което много напомняше машина за лазерни ефекти в дискотека. На стената до резбованата врата се подпираше снажен портиер с червена ливрея и зяпаше със скучаещ поглед как градинарят коси с моторна косачка тревата на ливадата в двора. Когато Лесидренски се появи в полезрението на портиера, следван по петите от Тома, онзи се прокашля внушително, погледна за миг пропуска на Лесидренски, Тома бръкна в джоба за визитката си, но портиерът направо им махна с ръка да влизат, което те и сториха без забавяне. Отвътре църквата също си приличаше на църква, а не на офис или примерно на ресторант: тясно преддверие, в което седяха трима охранители, и след него — широка зала с висок сводест таван и стени, покрити целите със стенописи. Но какви стенописи! На цялата лява стена беше изрисувана Тайната вечеря: дванайсетте апостоли, но не с бели парцаливи одежди, както в картината на Леонардо, а с вишневочервени сака и солидни златни верижки, проблясващи под разкопчаните копринени ризи, и Тома изведнъж разпозна в лицата на апостолите дванайсетте върховни босове от борда на директорите на „ЯТАГАН“, същите като на снимките — Носорога, Крокодила, Търтея, Глигана, Ламята… А на централното място — самият М.М.-К., вперил гладен поглед в трапезата и едновременно придържащ с дясната ръка мобифона към ухото си. Самата трапеза беше нещо фундаментално — едно цяло печено прасенце, с лимонче между зъбите и маслинка в дупето, няколко чинии с шопска салата, с вълча салата, и огромен брой бутилки с тежки етикети: „Паспорт“, „Джони Пешеходец“, „Бяло конче“, „Наполеон“… Между чашите, бутилките и мезетата се валяха мобифоните на останалите апостоли. „Някой от тия идиоти сто на сто ще си залее мобифона с пиене — помисли си Тома, — ама нали за гъзарията няма почивен ден…“ Погледът му бавно се плъзна нагоре, към високия таван, по който се рееха изрисуваните ангели — странни създания с бели криле на гърбовете, с шарени кърпи, вързани на бръснатите глави, с шушлякови анцузи, високи кецове и с неизменната бейзболна бухалка в дясната ръка и мобифон в лявата. На отсрещната стена пък беше изобразен, ако се съди по всичко, Божият град: лабиринт от улички с разставени по витрините светещи реклами на охранителни фирми, обменни бюра и ресторанти с еротично шоу, по уличките сновяха дребните фигури на праведниците, свеждащи се в ниски поклони пред лимузините на местните светии или архангели… Целият този нов зографски канон съвсем взе акъла на Тома, който няколко минути само зяпаше като ударен стенописите и чак после забеляза, че в църквата има още хора, скупчени прави в дъното, пред нещо като олтар, ако изобщо една дълга маса за заседания с червена покривка отгоре може да се нарече олтар. Лесидренски бе изчезнал някъде и Тома бавно запристъпва напред по разноцветната мозайка към групата хора. За негова изненада те не бяха нито мутри, нито някакви други босове: по-голямата част бяха жени, някои от тях държаха в ръце малки репортерски касетофончета, а неколцина от мъжете бяха нарамили видеокамери. Зад масата за заседания, издигната като олтар, седяха няколко човека, със същите вишневочервени сака и златни верижки като апостолите от стенописа, но с далеч по-интелигентни физиономии; седящият в центъра говореше нещо в натрупаните пред него микрофони. Тълпата долу постоянно напираше напред към олтара, но трима охранители я държаха на няколко крачки разстояние. Тома изведнъж забеляза и Максим Лесидренски — той стоеше малко настрана от тълпата, допушвайки цигарата си; като улови погледа му, Лесидренски му махна с ръка да се приближи, после се огледа внимателно наоколо и загаси фаса в полирания до блясък дървен перваз, опасващ стената на около метър височина от земята. „Това пресконференция ли е, а?“ попита го тихо Тома. „Промоция“, отвърна Лесидренски и обърна поглед към мъжете на червената маса. Тома също погледна натам и изведнъж бузестото румено лице на младия мъж, който седеше в средата и говореше в микрофоните, му се стори познато; той се вгледа по-внимателно и с огромна изненада позна в него бившия си състудент Костадин Въжаров. Коста беше подстригал дългата си коса, бе обръснал бакенбардите и сега, облечен с модно вълнено сако и бяла риза вместо с биташкото си дънково яке от едно време, изглеждаше като съвсем друг човек, но все пак нямаше съмнение, че е той. „Как ли е успял да се издигне чак дотук?“ — учуди се Тома; първо, едно време състудентът му се славеше като пълен идиот, второ, на изпитите по-висока оценка от тройка не беше получавал, и трето, нямаше абсолютно никакви връзки измежду силните на деня (родителите му бяха прости безименни селяни някъде от Бургаско). Но все пак по някакъв необясним начин Коста Въжаров се бе изкатерил по житейската стълбица чак до олтара на Първа частна, докато Тома, с далеч по-добрата си диплома и знания, търкаше задник по столовете в институтските кафенета. В този момент Коста спря да говори и протегна ръка, за да си налее кока-кола във високата стъклена чаша; Тома се промъкна напред към тълпата и наостри уши, за да чуе какво се приказва горе от олтара.