В този момент двамата стигнаха до талашитените бараки в края на ливадата, заобиколиха ги през избуялите около пътеката храсти и излязоха в тясното пространство между тях и оградата. И там, сякаш появили се направо от думите на Лесидренски, стояха натрупани едно върху друго стари платна с лозунги, останали тук от най-различни времена и Етапи на Големия Път: „Напред към светло бъдеще“, „Дела, дела и само дела“, „…за бърза смяна на системата“ (началото на този лозунг се губеше, затрупано под останалите платна), „Демокрация с малко, но завинаги!“, „А ти какво направи за делото на структурната реформа?“, „Данъчните инспектори са умът, честта и съвестта на епохата“… А на най-горното платно с прясно боядисани огромни букви се червенееше новото заклинание: „ДА ЖИВЕЕ ВАЛУТНИЯТ БОРД — СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО!“
— Тук има ателие за лозунги — поясни Лесидренски, улавяйки погледа на Тома, докато двамата се промъкваха по пътеката към дупката в оградата. Дупката си беше всъщност един малък параден вход: цяло платно от оградата бе изкъртено, а отзад, на територията на института, имаше инсталирана малка будка, приспособена от автомобилно ремарке, в която дремеше някакъв старец — сигурно портиер или пък охрана на дупката. Тома и колегата му се шмугнаха покрай стареца, продължиха няколко метра по наредените като пътека между дърветата каменни плочи, и изведнъж се озоваха до източния край на дългата институтска сграда, съвсем близо до главния вход. Тома забеляза, че щом излязоха на асфалтовия паркинг пред института, Лесидренски започна да се държи някак странно.