Приказливостта му изчезна като дим, той млъкна, сви се и почна внимателно да се озърта нагоре към прозорците на сградата. И тогава Тома си спомни двата предишни разговора за суперкомпютъра, с професор Яким Рангелов и членкора Герасим Иванов, лека му пръст: как го канеха в кабинетите си, дрънкаха с потаен тон врели-некипели, а после изведнъж го избутваха и се заключваха отвътре. И най-интересното, дадоха му червена папка, после жълта папка… И в главата му се появи нещо като догадка.
— Колега — обърна се той към Лесидренски, — кога ще мога да взема от вас зелената папка? — Цвета той избра съвършено напосоки, мислейки си може би как се сменят цветовете на светофара. — Оная, дето е в сейфа в кабинета ви… — тук Тома млъкна смутен, защото Лесидренски изведнъж се спря като вкаменен, лицето му рязко побледня, а очите му се изцъклиха в безнадежден поглед.
— Първо, аз нямам кабинет — отвърна с неуверен глас той, — точно така, нямам кабинет, преди месец го преоборудваха на кафене, с договор от „ЯТАГАН“… И освен това, по идея зелената папка трябва да я вземете от друг, не от мен. Аз съм прекалено ниско в йерархията. Трябваше…
В този миг някъде отгоре се чу юнашко изсвирване; Тома вдигна глава и видя едно обръснато до блясък кубе върху мощен врат и яки рамене, и всичко това надвесено от отворения прозорец на последния етаж. Шестия, преброи той машинално, за да е сигурен.
— Айде бе! — изкрещя главата право срещу него и Лесидренски. Тома не разбра нищо, но колегата му мигом подскочи, размаха радостно ръце и без да се сбогува, изприпка по стълбите към института и изчезна в тъмния правоъгълник на вратата. Странното държание на Лесидренски доста озадачи Тома, но не чак толкова, че да го наведе на някаква определена мисъл. Още повече след всичките приказки за църковната кариера на юдейските разбойници той чувстваше мозъка си като промит и сякаш съвсем негоден за разсъждение, и май нищо друго не му оставаше, освен да се замъкне в някое барче и там да изкара остатъка от деня в разговори за мачове. Или най-добре да поиграе бридж в ъндърграунда — в компанията на Мария, тя сега сигурно си пие джина там, и на хищния фикус-мутант. И Тома вече се бе запътил към мазето, но мимоходом хвърли поглед към некролозите, залепени върху стъклената входна врата; искаше да види какво са написали там по адрес на Герасим Иванов. Некролозите бяха два. Единият, както му е редът, беше със снимка и дълго изброяване на титлите: „чл.-кор. проф. д-р к.т.н. Герасим Иванов“, следваше кратко славословие и накрая беше подписан от ръководството нацялата академия. А другият… Тома го погледна и не повярва на очите си. Защото там пишеше: „На втори този месец, сряда, внезапно почина професор Яким Рангелов, основател и дългогодишен ръководител на секция «Комплексни системи»… Поклон пред светлата му памет.“ Тома усети как отново мравки полазват по гърба му. „Облаците се сгъстяват — повтаряше мислено той. — Сгъстяват се около моята глава, тоест по-скоро около суперкомпютъра, но това е все същото… Трябва да се направи нещо. Време е да се разбулят най-накрая тези облаци, да се проясни ситуацията, пък ако трябва — да се влезе и в окото на циклона за тази цел, в самия център на събитията; нали в окото на циклона никога няма облаци?“ Окончателно усетил сериозността на положението, той тръсна глава и с решителни крачки се отправи към кабинета на шефа си. Кабинетът не даваше признаци на живот — в смисъл, че всичко вътре си стоеше така, както Тома го бе оставил сутринта: нямаше професорски фасове в пепелника, нямаше и вестник „Безсмислен труд“, хвърлен на бюрото. Тома включи компютъра, набра адреса на страницата, където бе сложил статията „Обща теория на Института“, и заби поглед в монитора. Статията си седеше там; той я прочете надве-натри по диагоналната методика, за да си припомни хода на разсъжденията в нея. Усещането беше доста странно — Тома сам се изненадваше какво е писал преди половин година, макар че без съмнение разпознаваше и тогавашния ход на мислите си, и цялата логика на текста. Сякаш се връщаше в някакво отдавна отминало, но не съвсем забравено състояние, когато светът е изглеждал прост и ясен, а разкриването на тайните му — въпрос на още съвсем малко усилия… И изведнъж Тома откри, че последната част му е абсолютно непозната. И заглавието — „Институтът като изчислителна система“, — и съдържанието не събуждаха никакви спомени у него. Изглеждаше, сякаш ги е добавил към статията съвсем друг човек. „Кой ми е барал файловете?“ — запита се озадачен Тома. „Може би от органите, или, не дай си Боже, застрахователите? Но тях какво ги интересува моята тъпа статия?“ Всичко беше толкова неясно, че той заряза догадките и се зачете в текста. „Две неща отличават Института от всички мислими изчислителни системи, реализирани някога в света. Първото, това е почти абсолютната откъснатост на кратковременната памет от дълговременната. Ако приемем, че за дълговременна памет на ИХСТБ служат дисертациите и протоколите от научни съвети, а за кратковременна — празните приказки по барчетата и кафенетата, това се вижда съвсем очевадно. Информационните кванти от кратковременната памет не се отпечатват по почти никакъв начин в дълговременната. Оттук последната се превръща в напълно несвързана с настоящия момент канонична история, а първата се лишава от абсолютно всякакви корени, губи всякаква инерционност и консервативност и започва лудо да се колебае при всяка произволно малка промяна на външното информационно поле…“ „Да не го е писал Ивайло?“ — мина през ума на Тома. „Това за барчетата и научните съвети беше негова идея…“ Тома вдигна телефона и набра номера на колегата си, но понеже оттатък не отговаряше никой, се върна обратно към статията на екрана. „…Второ, огромната част от информационните рецептори на Института са обърнати не към външния свят, а към самия него, пряко към инфопотоците на вътрешните му преживявания. ИХСТБ е един безкрайно интровертен, вглъбен в себе си свръхразум. Всеки квант от външното информационно поле, попаднал в него, претърпява немислим брой вътрешни отражения и трансформации, минава през неизброими положителни и отрицателни обратни връзки — давайки начало, в крайна сметка, на цяла лавина от дъщерни информационни кванти, понякога мутирали до пълна неузнаваемост. Резултатът от тези «мислителни» процеси не се съотнася с нищо от външния свят — защото ИХСТБ не излъчва информация, ако не се брои потокът от отчети, обещания и лозунги, както и услугите, извършвани на «ЯТАГАН» по застрахователна линия, за които обаче отговарят отделни звена, силно автономни и опериращи по чисто формални показатели. Огромната част от ресурсите на Института са заети с поддържане именно на информационните потоци в скритите му слоеве, главно в неформално-кафеджийската му компонента, — или, с други думи, с неговия «вътрешен живот», свръхбогат, свръхзатворен, напълно автономен и едновременно с това безкрайно неустойчив, необвързан с никаква история и лишен от всякаква инертност и чувство за цел и посока. Външната информация се обработва от свръхразума на ИХСТБ изключително във веригите на краткотрайната памет, при това се обработва паралелно и, което е най-важно, безструктурно. Не съществуват общи за всички инфокванти изчислителни вериги и обратни връзки, не съществува дори и обща логика. Всеки квант се разсейва по цялото изчислително пространство (т.е. по всички служители, които са информационните клетки на Института); в различни точки от това пространство той резонира и проявява себе си, главно под формата на дъщерни инфопотоци — и така си създава цяло множество от локални обкръжения и логически системи, които обаче са готови да се самоликвидират при първия завой на генералната линия на външния инфопоток. Да се превърне някое от тези обкръжения в устойчива изчислителна структура е невъзможно поради блокираната дълготрайна памет. За последната, лишена от връзка с мисловните процеси, остава само да бъде манипулирана външно, по застрахователна линия, което всъщност и се прави, но то не оказва никакво осезаемо влияние върху «вътрешния живот» на Института. Но такава система е незаменима за целите на информационното моделиране. Наистина, в нея се реализират всички възможни асоциативни редове, всички възможни локални конфигурации на инфоквантите — нали отсъстват ограничения от страна на дълготрайната памет под формата на автоцензура и канонични рефлекторни вериги. Институтът е идеална опитна система, с която трябва да се експериментира — както от страна на отделни учени, така и от страна на Института като цяло, тоест той да експериментира със самия себе си…“ На това място текстът неочаквано свършваше. Отдолу с големи букви бе написано: