— Ало. „Теория на хаоса“ ли е? — попита жизнерадостен мъжки глас.
— Да.
— Елате си вземете некролога. И по-бърже, че след малко тръгвам.
— Какъв некролог? — измуча стреснат Тома, без още да може напълно да контролира гласа си.
— Какъвто искахте, такъв ще получите. Нали така?
— Да, ама таковата… откъде да го взема?
— Абе вие там спите или какво? — изсмя се слушалката.
— Не, кажете, че нещо не мога да зацепя… — измънка Тома, мъчейки се да съобрази за какво става дума.
— При Антон, шестстотин и осма стая.
— Лъже! — намеси се в разговора още някакъв глас, с определено пиянска интонация. — В шестстотин и осма са курвите.
— Курва е на майка ти сина! — изкрещя първият глас и продължи: — Виж го бе, от сто грама го хваща. И идвайте по-бързо!
— Идвам веднага — отвърна Тома, но в този момент се сети за нещо и извика: — Ей! А къде е вашата шестстотин и осма стая? Кои сте вие, в коя сграда?
Обаче беше късно: оттатък прекъснаха разговора и в слушалката се чуваше само сигналът „свободно“. Окончателно разсънен, Тома погледна таймера на компютъра — той показваше един и петнайсет минути, — после се протегна на стола и понечи да щракне лампата, но се сети, че светещият посред нощ професорски прозорец навярно ще привлече вниманието на охраната от „ЯТАГАН“, и се отказа. Макар слабо и противно трептящо, сиянието на монитора все пак правеше различими предметите в кабинета. Шестстотин и осма стая, мислеше Тома. Ако е в сградата на института, значи е на последния етаж, във владенията на „ЯТАГАН“. Ако не… кучета я яли. „Ей, това е идеален повод! — мина му през главата. — Качвам се горе, все едно само да взема некролога, и ще огледам как е замаскиран там седмият етаж. В края на краищата за чий дявол останах тук тая нощ?“ Той закачи на ревера на якето си визитката на Лука Вартоломеев, пъхна във вътрешния джоб приготвената от вечерта метална щанга и френския ключ — в случай на нещо непредвидено, — и без да изключва компютъра, открехна бавно вратата и подаде глава навън. Както трябваше да се очаква, коридорът беше полутъмен, светеха само лампите до стълбището, и цареше тишина — е, не съвсем пълна тишина, а по-скоро относителна; някъде отгоре се носеха приглушените звуци на цигански оркестър и дрезгав мъжки глас влачеше: „Евала на холдинга в центъра на София, жега-а-а…“18 Тома запристъпва бавно по коридора, стараейки се хем да върви безшумно, хем походката му да не е съвсем като на крадец. Дали това му се удаваше — не беше ясно, но щом излезе на осветеното стълбище и се запъти нагоре, охранителят, който пазеше подстъпите към ятаганските сфери, само хвърли един бегъл поглед на визитката му и отново се вторачи в портативното телевизорче на стола пред себе си: даваха криминален филм и тъкмо сега течеше финалната перестрелка. Окуражен от липсата на внимание към неговата личност, Тома леко се изкачи до шестия етаж, намери вратата с номер 608, почука и без да чака отговор, надникна вътре. Зад бюрото в кабинета седеше човек на средна възраст, съвсем обикновен на вид с бялата си риза и късо подстригана коса, ако не беше пистолетът в кожения кобур под мишницата. Мъжът вдигна очи от хартиите пред себе си и се втренчи в лицето на Тома, подаващо се през открехнатата врата; погледът му не предвещаваше нищо добро.