— Тебе пък кой те праща тука? — попита той със заплашителни нотки в гласа.
— За некролога — отвърна Тома, мъчейки се да запази спокойствие.
— А, ти си бил значи… На, дръж — каза мъжът, взе един от лежащите върху бюрото листа и го подаде на Тома. — Друго има ли?
— Няма — отвърна Тома и заднишком се изниза от стаята. Като се отдалечи на няколко метра по коридора, той разгъна листа. „На трети този месец, четвъртък, внезапно почина Максим Лесидренски, доцент в секция «Бързи сънища»… загубихме един прекрасен колега и забележителен учен… Поклон пред паметта му.“
Тома усети как по гърба му бавно полазват мравки. През последните няколко дни нещата все се развиваха тъй, че тези работливи животинки неведнъж му бяха лазили по гръбначния мозък: първо историята с мутрите, после полицаите, и некролозите, и изобщо цялата неизвестност и абсурдност на положението… Лазенето по гръбнака му бе станало познато до степен такава, че вече можеше да различи кога мравките се движат в колона и кога пълзят напосоки, кога излизат от мравуняка и кога се връщат, кога тръгват на война срещу някой друг мравуняк и като се върнат, победили ли са или са загубили. Понякога мравките вървяха празни, понякога бяха натоварени — носеха на гърбовете си сламки, житни зърна, семки, — очевидно натоварени бяха и сега, но усещането беше, сякаш мъкнат не зрънца и сламки, а чували с цимент. Работата съвсем беше задебеляла. Незнайно как, но трима професори се оказаха внезапно починали веднага след като бяха говорили с Тома; разговорите все касаеха работата му на трижди проклетия суперкомпютър, който все тъй си оставаше персонаж от легендите… Страшното беше не че професорите са умрели — в края на краищата, те не му се падаха никакви, — а непонятната връзка на тяхната смърт със скитащата по митници, вирусолози и данъчни управления машина. А от машината — с „ЯТАГАН“, на чиято територия сега се мотаеше той, с щанга и френски ключ в джоба. Жалки оръжия… Изведнъж някъде отзад в коридора нещо изскърца и заговориха два гласа едновременно; Тома подскочи напред и в този момент видя вдясно от себе си светеща неонова реклама на ресторант над сива метална врата, двойно по-широка от останалите. Иззад вратата се процеждаха звуците на някакво фолк-парче, а отстрани до стената стоеше изправена табела с менюто, от която периферното зрение на Тома фиксира само няколко реда: „Гювеч «Депутатски», ракия «Застрахователна» (бивша хайдушка), салата «Застрахователна» (бивша вълча)…“ Гласовете отзад обаче рязко се усилиха, сякаш говорещите се показаха иззад някаква преграда, и Тома, без да се обръща назад, се шмугна зад металната врата. В ресторанта, естествено, беше задимено, и пластовете дим в съчетание със синьозелената мъждива светлина правеха видимостта почти нулева. Застанал нерешително на входа, Тома огледа масите и седналите зад тях фигури, осветени от инсталираните ниско в стените призрачни лампи, без да знае кого търси — така или иначе нямаше кого да познава тук. В средата на бара той забеляза открита площадка, върху която нещо се клатеше в такт с циганската музика, но чак след десетина секунди успя да проумее, че това нещо е всъщност еротично шоу: една руса мадама с увиснали цици и кравешка физиономия, най-вероятно рускиня, се мъчеше да издокара по-секси гърчове. Но за никакви секси гърчове не можеше да става и дума, тъй като левият крак на рускинята беше стегнат с метална шина и въобще не можеше да се сгъва в коляното, и поради този му конструктивен недостатък тя го замяташе настрани с движение, подходящо не толкова за стриптийз, колкото за крачещите бойни механизми в „Звездните войни“… Това сигурно е производствен травматизъм, реши Тома, следствие на някой по-здрав пердах от мениджъра на шоуто. И стриптийзът тук би трябвало да се състои в сваляне не на дрехите, а именно на шината… До сваляне на шината обаче не се стигна, понеже чалгата утихна, рускинята спря да върти задник и се скри някъде зад кулисите, а във връхлетялата тишина ясно прозвучаха спокойните разговори около масите. „Не, аз не мога да разбера как онези от Първа частна се измъкват от всичките закони!“ — обясняваше дребният мъж с костюм и жилетка, седнал на най-близката до вратата маса, а събеседникът му, с гръб към Тома, твърдеше: „Ами разправяха, че Носорога успял да им купи индулгенция, при това използвал намалението по случай десетдневката на любовта към ближния, и индулгенцията му излязла почти без пари, като се има предвид с какви грехове оперират подчинените му…“ Двамата на масата по всяка вероятност бяха адвокати, поне така излизаше от спецификата на разговора, и понеже той засягаше Първа частна, Тома се заинтересува и наостри уши, но тогава някъде от другия край се чу звън от трошене на чаши, последваха мъчно разбираеми пиянски възгласи и за около половин минута разговорът се заглуши съвсем. Чак тогава той успя да хване думите: „Добре де, имат яка защита, ама аз какво да предложа на Ламята? Да си свали гащите ли? Според тебе само това остава.“ „Освен да хванем някой да им свали защитата. Хакери ли се казваха, как бяха там…“ „Най-важното е да не спираме натиска. Хакерите са си хакери, но трябват и процеси. Съдът си е съд.“ „Правилно, процеси трябват, при това не прости процеси…“