няколко по-незначителни метални конструкции. В другия край на сградата, някъде около мястото на главното стълбище, се издигаше ниска неизмазана тухлена постройка с бяла талашитена врата — това по всяка вероятност беше горният край на асансьорната шахта. Тома се разходи напред-назад по чакъла, погледа минута-две панорамата от жълти градски светлини и шарени реклами, а после се спусна обратно през капандурата по желязната стълба, скочи долу на пода и се огледа — да не би случайно някой да го е видял. Веднага той разбра, че е станало нещо нередно. Първо, опънатата по пода на коридора пътека беше зелена на цвят. А той много добре си спомняше, че преди минути тя беше тъмночервена! Второ, стените не бяха бели като преди, а имаха лек синкав оттенък. Тома направи десетина тихи крачки по пътеката, фиксирайки с поглед номерата на вратите: от лявата страна 726, 724, 722, а от дясната — 725, 723… И чак сега убийствената догадка стигна до него: той беше на седмия етаж! Невярващ на очите си, Тома бързо се изкатери обратно на покрива и се огледа наоколо: мислеше, че просто е слязъл през друга капандура. Но втора капандура на покрива нямаше. Пътят надолу беше само един. Тома се смъкна обратно долу. Сега пък пътеката отново беше червена! И номерата на вратите бяха шестстотин и нещо. С две думи — шести етаж. Пълен ужас, помисли си той, и за да не се обвинява в халюцинации, още веднъж се качи на покрива и слезе обратно. Пътеката пак беше зелена! И етажът — седми. Усещайки, че нищо не разбира в цялата тази каша, Тома отчаяно повлече крака по коридора, без да знае къде отива. И някъде към другия му край забеляза, че една от вратите е открехната и иззад нея се процежда звукът на работещ матричен принтер… Той никога не можа да си обясни как изобщо успя да набере смелост и да се промъкне тихо през открехнатата врата. Може би просто вече му беше все едно какво го чака там. Може би стърженето на матричния принтер го беше успокоило някак: все пак познат звук, свой, роден, компютърджийски, не като звънът на мобифон или пък пищенето на алармена инсталация. А и хората, които в днешната напредничава епоха още работеха със старите матрични принтери, бяха малко особена порода, нещо като шофьорите на трабанти или на полски фиати — хора уравновесени, приятелски настроени, гледащи без злоба на останалите участници в движението, знаеш, че няма да те засекат, няма да те напсуват на кръстовището… Не, в онзи момент пред вратата никаква такава мисъл не мина през главата на Тома, поне в явен вид, тогава той въобще не бе способен да мисли, — но все пак той се промъкна вътре. Пред погледа му се изправи сива пластмасова преграда, с височина малко повече от човешки ръст, която заграждаше пред вратата нещо като тесен коридор и пречеше да се види останалата част от стаята. Тома се придвижи покрай нея, мъчейки се да стъпва безшумно по шарения балатум, и като стигна до края й, надникна внимателно зад нея: там също не се виждаше жив човек, само едно бюро със смачкани списания „Блясък“, „Млясък“ и „Крясък“ и две мръсни кафени чашки отгоре му, прашен дървен шкаф и умивалник до стената в дъното. А звукът от принтера все така се носеше из въздуха, идвайки някъде отстрани, иззад една втора преграда от същата сива пластмаса, с неголяма пролука в далечния край. Тома се приближи до нея, промуши глава, завъртя се да огледа помещението зад преградата — и в този момент принтерът спря и той замръзна на мястото си. Гърбом към него, пред грамаден цветен монитор, седеше Мария. Нямаше никакво съмнение — той успя да мерне лицето й в профил, когато тя се протегна към масата вляво, за да откъсне от принтера току-що отпечатания листинг с дължина няколко педи. В следващия миг Мария, без изобщо да забележи Тома, се облегна назад на въртящия се стол, вирна събутите си крака на масата до клавиатурата и се вторачи в листинга, мърморейки нещо тихичко и съвсем неразбираемо. Тома я следеше с определено безпокойство, сякаш наблюдава пациент от лудницата, улавяйки само отделни нейни думи: „гад… всичко на мойта глава… изображения… на Кохонен… само да се появи тук… разслоени… висока енергия… на връзката… гадости…“ След минута-две това му омръзна и той се зачуди дали да не е време да се маха оттук, но в този момент Мария изведнъж се хвърли към бюрото, на което стоеше мониторът, и почна бясно да рови из чекмеджетата. На пода полетяха козметични принадлежности и броеве от списания „Блясък“, „Млясък“, „Плясък“, „Крясък“ и „Трясък“; последва съвсем отчетлива и невероятно многоетажна псувня, за която Тома досега все си мислеше, че я употребяват само в родното село на майка му на сръбската граница; в следващия миг Мария скочи от стола, хвърли се към пролуката в преградата и почти се сблъска с Тома, преди да го забележи.