Но Тома почти не слушаше колежката си, тъй като в мозъка му ставаше нещо неописуемо. Всички парчета от разговора, всичките му мисли от днешния и от последните дни, въртейки се като тухли от компютърната игра „Тетрис“, с невероятна бързина се подреждаха в здрава и свързана картина. В самия център на тази картина обаче зееха огромни дупки… с които трябваше да се заеме незабавно.
— Излиза, че… идиотските заглавия в „Безсмислен труд“… от типа на ония, как бяха, „Жаба изяде войник на пост“ и тям подобни… ги съчинявате вие тук с това? — той махна с ръка по посока на суперкомпютъра. Мария кимна утвърдително и сръбна още уиски направо от бутилката.
— Но защо ви е суперкомпютър? — попита неразбиращо Тома. — Аз като бях ученик, вземахме един осембитов „Правец-82“, пишехме една елементарна програмка, слагахме й речник от стотина нецензурни или полуцензурни думи, и тя по случаен начин изкарваше всякакви идиотизми. В това число — и много по-щури от тия вашите… — Тома посочи червенеещия се върху екрана лозунг „ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ОБЕЗПАРАЗИТЯВАЙТЕ СЕ!“.
— Можеше да си купите един тъп „Пентиум“ и щеше да ви свърши идеална работа… Защо ви трябваше такава мощна машина за такива прости неща, ами не я оставихте долу на нас в „Теория на хаоса“, че да я натоварим с каквито трябва сметки?
— А долу с какви сметки щяхте да я товарите? — попита ехидно Мария и Тома веднага млъкна и се изчерви, спомняйки си, че сам не знае какво се върши в секцията му. Настъпи кратка пауза.
— Всъщност, честно казано, и Лука разправяше същото — каза накрая Мария и махна с глава нагоре към шкафа до дясната стена, и Тома с немалка изненада видя качен отгоре един компютър, чиято мръсна кутия от грапава жълтеникава пластмаса несъмнено го датираше към отдавна отминалата правешка епоха. — Само че… Най-напред, суперкомпютърът придава на лабораторията нужната доза наукообразие. В смисъл че сега изглежда, сякаш вършим нещо съвсем незнайно колко сложно. Мислиш ли, че дебилите от „Безсмислен труд“ щяха да ни носят сакове с пари, ако бачкахме с някоя проста машина от ония, дето ги има във всеки офис? Поне така казваше Лука…
— А къде е този прословут Лука? — попита Тома. — Местният специалист по всичко? Защо не дойде той да се оправя с програмата?
За момент Мария се загледа някъде към тавана.
— От миналата седмица не се е мяркал тук. Носеха се слухове, разбира се… Че бил избягал, кучият син, чак в Южна Корея. Без никой от „ЯТАГАН“ да го усети! Вчера някой разправяше, че се бил обадил на шефа по електронна поща. И се бъзикал така с него — във вашата лудница, пишел, добре си живях, няма какво да се оплаквам, но сега не ме търсете повече за глупости и се оправяйте сами… — тук Мария внезапно млъкна, вслушвайки се в неясния шум, идващ откъм коридора. В коридора някой говореше. Гласът бе далеч и лошо се чуваше, но постепенно се приближаваше, примесен с бавни звучни стъпки по мозайката; той се чуваше неравномерно, на отделни откъслечни фрази, и Тома разбра, че всъщност някой говори по мобифон или радиотелефон. Скоро взеха да се различават отделните думи от разговора: „…абе за какъв се мисли тоя? Като е освободен от застраховка «Задгробен живот», да не е сто кила?…“ „Шефът идва!“ — прошепна Мария и се втурна към предния отсек на лабораторията. Гласът беше вече съвсем близо, и Тома изведнъж усети, че той му е страшно добре познат, при това му навяваше определено неприятни асоциации; обзе го инстинктивно желание да се скрие под масата, но някак се удържа и се дръпна към ъгъла на стаята, между сивата пластмасова преграда и шкафа с качения отгоре осембитов „Правец“, преценявайки, че този ъгъл не се вижда от входа. В следващия миг се чу звук от местене на стол и сякаш нещо тежко и ръбесто удари по повърхността на бюрото в предния отсек.