— Чакай — прекъсна Тома колегата си. Мъчеше го смътното усещане, че вече е чел статията, и дори сякаш си представяше хода на мислите на автора. — Веднъж май слушах Генчо от „Лазерна техника“ да разправя нещо подобно, но не съм сигурен…
— Може — не възрази Ивайло, намери следващия отбелязан с молив пасаж и продължи: — „И така оказва се, че науката е система, в която всеки отделен учен, дори геният, е само елементарна информационна клетка, както е невронът в човешкия мозък — полутечен тригер в информационните вериги, отговорен само за своите елементарни операции и напълно неспособен да обозре цялата система. Но тогава спокойно можем да мислим, че всяка достатъчно голяма научна организация, например нашият Институт, е своеобразен свръхинтелект, нечовешки разум, за информационни клетки в който служат отделните сътрудници. И всеки служител от произволен ранг — от портиера до академик Новоселски, от аспиранта до члена на научния съвет, — пристъпвайки към задълженията си, без дори да подозира, се включва в мислителния процес на гигантския нечовешки интелект, чието име е ИХСТБ… Интелект, зародил се в тапицираните кабинети и заседателни зали, интелект абсурден, всепроникващ, почти всемогъщ, и едновременно с това примитивен и негъвкав, — и дотолкова чужд на човешкия, че дори най-отчетливите му прояви обикновено сме склонни да разглеждаме като глупост или зла воля на ръководството, да търсим за тях някакви трансцендентни или чисто земни обяснения. Да ги признаем именно за проява на дейността на друг разум, преследващ свои напълно егоистични цели, е трудно чисто психологически…“3
…И в този момент Тома изведнъж си спомни всичко.
— Ясно — прекъсна той насред думата Ивайло. — Няма смисъл да четеш нататък. Тоест добре си направил, че си намерил статията, но…
— Какво „но“? Статията е велика! Друго такова изследване на Института, от такава гледна точка, няма да намериш никъде!
— Работата е там, че съм я писал аз — въздъхна Тома.
— Ти?!? Защо не каза веднага?
— Защото бях забравил всичко. Още преди половин година я написах, ръгнах я в мрежата — и забравих… Съвсем съм изкуфял. Едвам се сетих.
— А-а-а… — Ивайло се ухили, сякаш всичко му стана ясно. — Така значи! А аз си блъскам главата кой ги съчинява тия апокрифи. „Обща теория на Института“… Звучи съвсем като „Апокрифно евангелие от Тома“, хе-хе-хе…
— Какво се заяждаш пък сега? — викна Тома. — Нали разправяше, че била много велика статията и не знам си какво?
— Абе… Като не знаех кой я е писал, ми се виждаше велика. Пък сега, като разбрах — и все едно не е статия, а вестник „Безсмислен труд“… Всъщност как ти го роди акъла това за свръхразума?
— Де да го беше родил моят акъл! Видях го в една статия от двама руснаци, единият се казваше Лазарчук, а другия не го помня… И изобщо, прав си, всичко това са глупости. Няма смисъл да се занимаваме с тях.
— А, не, защо?
— Защото когато ги писах, самият аз бях глупак! Млад и зелен, още ненаправил половин година служба в института, и давай да се правя на разбирател… Виж само подзаглавието: „Критика на конвейерната наука“. Че каква наука в нашия институт? Никаква наука няма тук! Само заседания, дисертации и празни приказки по ведомствените барчета.
— Е, в общи линии така е — съгласи се Ивайло и в този момент сякаш му хрумна нещо.
3
Последният пасаж е заимстван, с козметични промени, от статията на А. Лазарчук и П. Льолик „Голем иска да живее“ (1987). Бел.авт.