По това време в крайморските села проказата беше разпространена напаст и в близост до нас имаше една паланка, Гъбидол, населена само с прокажени — те разчитаха на нашите благодеяния и именно за тях ги събираше Галатео. Когато някой от крайбрежието или вътрешността на нашите земи прихванеше проказа, се прощаваше с роднини и приятели и отиваше в Гъбидол, да доизживее там дните си в очакване болестта да го довърши. Носеше се мълвата за големи празненства по случай всеки новопристигнал: до късна нощ откъм къщите на прокажените в далечината се донасяха свирни и песни.
Много неща се разправяха за Гъбидол, макар че никой от здравите не бе стъпвал там. Слуховете съвпадаха в едно: животът в селцето на болните е безкраен гуляй. Преди да стане убежище на прокажените, то било свърталище на развратници, където се стичали моряци от всякакви бои и вери — изглежда, жените бяха запазили някогашните си разпуснати нрави и досега. Прокажените не работеха на къра. Грижеха се само за едно лозе с американско грозде с ягодов аромат, виното от което ги държеше целогодишно в състояние на приятно опиянение. Основното занятие на прокажените беше да свирят на странни инструменти, намислени от тях самите — например арфи с окачени по струните безброй звънчета, — да пеят фалцетно, да боядисват яйца с мазки във всякакви цветове, като че всеки ден е Великден. Така, разнежени от сладостни мелодии, с гирлянди от жасмин около обезобразените лица, те забравяха света на хората, от които болестта им ги беше откъснала.
Никой местен лекар не бе проявявал желание да цери прокажените, та когато Трелони заживя сред нас, хората изпитаха надежда, че може той да рачи и да приложи знанията си, за да ни отърве от тая напаст. Аз споделях упованията им по мой си, детски начин. Отдавна копнеех да ида до Гъбидол да погледам веселбите на прокажените — ако докторът започнеше да експериментира с илачите си върху тези клетници, някой път може би щеше да ме вземе със себе си до селцето. Нищо подобно обаче. В мига, в който чуеше рога на Галатео, доктор Трелони си плюеше на петите и надали имаше друг, който повече да се бои от заразата. На няколко пъти се опитах да го разпитам за естеството на болестта, но отговорите бяха уклончиви и мъгляви, сякаш от самата дума „проказа“ му ставаше зле.
Като се замисля, не знам защо упорствахме да го броим за медик — за животните, особено най-дребните, за камъните и природните явления вниманието му беше неизчерпаемо, но човешките същества и техните теглила го изпълваха с отвращение и смут. Кръвта го отблъскваше, болните едва докосваше с връхчетата на пръстите си, а при тежките случаи си запушваше носа с копринена кърпичка, топната в оцет. Свенлив като девойка, като видеше голо тяло, се изчервяваше, а пък ако ставаше дума за жена, свеждаше поглед и почваше да пелтечи. Явно през своите дълги презокеански пътешествия така и не беше имал вземане-даване с жени. Добре че при нас тогава бабуването беше работа на акушерките, не на лекарите, иначе кой знае как щеше да се измъква и от това задължение.
По някое време вуйчо се запали по пожарите. През нощта най-ненадейно лумваше ту плевнята на някой беден селянин, ту камара дърва, ту цяла гора. Тогава се налагаше да будуваме до сутринта и да си предаваме от ръка на ръка кофи вода, за да потушим пламъците. Жертвите винаги бяха бедняци, дръзнали да се опълчат срещу виконта заради някоя от неговите все по-строги и несправедливи наредби или заради тежките данъци, които им налагаше без причина. Опожаряването на стопанствата не задоволи Медардо и той взе да пали жилищата: по всичко личеше, че нощем се прокрадва, хвърля горяща факла и изчезва на коня си, ала никой не успява да го хване на местопрестъплението. Веднъж загинаха двама старци, друг път главата на едно момче обгоря до живо месо. У селяните омразата към виконта растеше. Най-заклетите му неприятели бяха семействата хугеноти, които обитаваха чифлиците в Голо бърдо — там мъжете дежуряха на смени по цяла нощ, за да предотвратят пожарите.
Незнайно защо една нощ Медардо отишъл чак до Гъбидол, където къщите бяха със сламени покриви, и разхвърлял отгоре им насмолени запалки. Прокажените имат предимството да не изпитват болка, като се опарят — ако пламъците ги бяха обхванали в съня им, никога вече нямаше да се събудят. Ала докато препускал обратно, виконтът чул, че в селото цигулка извива каватина — жителите на Гъбидол не спели, заети със своите забави. Всички се поопърлили, но не ги заболяло, та обърнали случката на смях, както им е присъщо. Скоро изгасили пожара, а къщите им, може би също прокажени, претърпели нищожни щети от пламъците.