Тогава проклетията на Медардо се обърна срещу собственото му притежание — замъка. Огънят се извиси над крилото на слугите и се разбушува сред отчаяните вопли на онези, които останаха в негов плен, а виконтът бе забелязан да се отдалечава в галоп през полето. Покушението беше насочено против неговата дойка и бавачка Себастиана. С неизменно покровителственото отношение, типично за жените спрямо онези, които знаят от деца, Себастиана не пропускаше да укори виконта за всяка нова пакост, въпреки че всички вече се бяха убедили, че съществото му е изцяло обзето от непоправима, нездрава жестокост. Себастиана бе извлечена в безпомощно състояние измежду овъглените стени и остана на легло много дни, преди да се излекува от изгарянията.
Една вечер вратата на стаята, в която тя си почиваше, се отворила и виконтът се появил край постелята й.
— Какви са тези петна по лицето ви, дойке? — попитал Медардо и посочил огнените белези.
— Следи от греховете ти, синко — рекла спокойно старицата.
— Кожата ви е нашарена и разранена, от какво боледувате, дойке?
— Моите болежки са нищо, сине, в сравнение с онези, дето те чакат в ада, ако не се опомниш.
— Дано скоро се оправите, да не вземе да се разчуе какво сте прихванали…
— Няма тепърва да се годявам, че да треперя над тялото си. На мене ми стига чистата съвест. Де да можеше и ти да кажеш същото.
— И все пак вас ви чака жених да ви отведе, нима не знаете?
— Не се надсмивай над старостта, синко, точно ти, чиято младост беше погазена.
— Не се шегувам. Чуйте, дойке: дошъл е вашият годеник да ви посвири под прозореца…
Себастиана наострила уши и досами замъка чула да се обажда рогът на прокажения.
На следващия ден Медардо пратил да доведат доктор Трелони.
— Съмнителни петна се появиха незнайно как по лицето на една наша стара прислужница — казал на лекаря. — Всички се притесняваме, че може да е проказа. Докторе, разчитаме на вашия просветен ум да отсъди.
Трелони се поклонил и заекнал:
— Това ми е работата, милорд… винаги на вашите услуги, милорд…
Завъртял се, излязъл, изсулил се незабелязано от замъка, грабнал буренце вино киселяк и хванал шумата. Не го видяхме и чухме цяла седмица. А като се върна, дойката Себастиана вече беше изпратена в колонията на прокажените.
Тя напусна замъка една вечер по залез слънце, както винаги облечена в черно и пребрадена, с вързопче с вещите си в ръка. Знаеше, че съдбата й е решена: видя се, че няма измъкване, ще се ходи в Гъбидол. Излезе от стаята, където я държаха дотогава, и по коридорите и стълбите не срещна жива душа. Слезе, прекоси двора, закрачи през полето — всичко беше безлюдно, народът се дръпваше и спотайваше, преди тя да наближи. Чу ловджийски рог да подхваща жален призив на две ноти — пред нея по пътеката се показа Галатео, надигнал към небето устата на своя инструмент. Бавачката тръгна с бавни стъпчици по пътеката към залязващото слънце. Галатео я предшестваше отдалече и от време на време спираше, сякаш взрян в стършелите, които жужаха сред листата, вдигаше рога и надаваше печален акорд. Себастиана гледаше градините и скатовете, от които си отиваше, чувстваше зад плетовете присъствието на хората, които се отдалечаваха от нея, и отново потегляше. Така сама, подир далечния Галатео, тя стигна в Гъбидол и арфи и цигулки зазвънтяха, когато портите на селцето се захлопнаха зад гърба й.
Доктор Трелони много ме разочарова. Това, че пръста си не мръдна старата Себастиана да не бъде изселена при прокажените — макар и да знаеше, че нейните петна не са от проказа, — бе подло и аз за първи път изпитах внезапна неприязън към доктора. Още повече че, като избяга в гората, не ме взе със себе си, макар да знаеше колко ще съм му полезен като ловец на катерици и намирач на малини. Сега ходенето с него за блуждаещи огньове вече не ми допадаше както преди и често обикалях сам, в търсене на нови другарства.
Хората, към които започна да ме тегли, бяха хугенотите от Голо бърдо. Те бяха бежанци от Франция, където по заповед на краля техните едноверци били съсичани. При прехода си през планините изгубили своите свещени книги и утвар, та сега си нямаха нито Библия за четене, нито литургия за отслужване, нито химни за пеене, нито молитви за казване. Недоверчиви като всички, които са ставали жертва на гонения и живеят сред хора от друга вяра, те не желаеха да приемат ново Свето писание, нито да слушат съвети за това, как да си провеждат богослуженията. Ако някой дойдеше да ги навести и се представеше като техен брат хугенот, се изплашваха, че той е предрешен пратеник на папата, и се затваряха в мълчание. След като се хванаха да обработват коравата голобърденска земя, както мъжете, така и жените се претрепваха от бъхтане от преди изгрев до след залез слънце, с надеждата, че ще ги сполети Божията милост. От грехове много-много не отбираха, така че, за да не сбъркат нещо, бяха умножили забраните над какво ли не и бяха стигнали дотам постоянно да се държат под око взаимно, да не би нечий дребен жест да издаде греховна помисъл. Още пазеха смътен спомен за споровете, в които беше изпадала тяхната църква, и се въздържаха от споменаване на Бог и каквито и да е религиозни изрази от страх да не кажат нещо кощунствено. Затова и не извършваха никакви свещенодействия и вероятно дори не смееха да формулират мисли по въпросите на вярата, макар заради вечната си вглъбена сериозност да изглеждаха все за нея замислени. Истината е, че правилата на трудоемкото земеделие, с което се занимаваха, с течение на времето бяха добили стойност, равна с тази на десетте Божи заповеди — същото важеше за принудителната им пестеливост в бита или за въртокъщните умения у жените.