Исав имаше запас от тютюн, а закачени на стената държеше две дълги пръстени лули. Напълни една и ме подкани да запуша. Показа ми как да запаля и взе да пуска големи кълбета дим с ненаситност, каквато не бях виждал у момче. Аз пушех за първи път — веднага ми прилоша и спрях. За да ме окуражи, Исав извади отнякъде бутилка ракия и ми сипа чашка, от която се разкашлях и ме сви коремът. А той я пиеше като бистра водица.
— Мене трудно някой ще ме напие — рече.
— Откъде си взел всички тези неща, дето държиш в бърлогата? — попитах.
Исав пошава пръсти многозначително:
— Свих ги.
Бил оглавил тайфа момчета католици, с които правели набези из околностите и не само обирали овошките, но и влизали по къщите и курниците. И ругаели по-силно и по-често дори от майстор Пиетрокиодо: знаели всички католически и хугенотски богохулства и си ги обменяли.
— Ама аз имам и куп други грехове — обясни той. — Лъжесвидетелствам, забравям да полея фасула, не почитам баща си и майка си, връщам се вкъщи по никое време. Наумил съм си да сторя всички съществуващи грехове, дори онези, за които казват, че не съм достатъчно голям да разбера.
— Всички ли? — попитах. — Дори убийство?
Сви рамене:
— Сега не е в мой интерес да убивам, а и не ми е притрябвало.
— Вуйчо ми убива и кара да убиват за удоволствие, така се говори — обадих се, за да имам и аз какво да кажа на Исав.
Исав се изплю.
— Глупашко удоволствие — рече.
После се чу гръм и навън заваля.
— Ще те търсят вашите — казах на Исав.
Мен никой никога не ме търсеше, но бях забелязал, че другите деца родителите им винаги ги търсят, особено като се развали времето, та ми се струваше, че е важно.
— Ще почакаме да се извали — каза Исав. — Дотогава ще поиграем на зарове.
Извади зарове и купчина пари. Пари аз нямах, така че заложих едни след други дудуците си, ножчетата и прашките и всичко изгубих.
— Не се коси — каза накрая Исав, — нали разбираш: аз ментя.
Навън трещеше, святкаше и дъждът се лееше като из ведро. Пещерата на Исав полека-лека взе да се пълни с вода. Той сложи на сушина тютюна и другите си притежания и рече:
— Ще вали цяла нощ, дай да се подслоним у нас.
Бяхме целите подгизнали и окаляни, когато пристигнахме в чифлика на стария Езекиил. Хугенотите бяха насядали около масата, на светлината на едно кандило, и се опитваха да си спомнят епизоди от Библията, като много се стараеха да ги разказват като нещо, което някога сякаш са чели, макар и да не бяха сигурни в значението и правдивостта му.
— Глад и мор! — викна Езекиил, когато синът му Исав се появи с моя милост в рамката на вратата, и така удари с пестник по масата, че угаси кандилото.
На мене зъбите ми се разтракаха, а Исав просто сви рамене. Навън като че всички гръмове и мълнии се сипеха върху Голо бърдо. Докато палеха отново кандилото, старият размахваше юмруци и изброяваше греховете на сина си като най-мерзките, до които някога е падало човешко същество, ала излизаше, че всъщност знае едва една малка част от тях. Майката кимаше безмълвно, а всички останали синове, дъщери, зетьове, снахи и внуци слушаха със сведени лица, скрити зад дланите. Исав гризеше ябълка, все едно конското не се отнасяше до него. Аз, между гръмотевиците и крясъците на Езекиил, треперех като тръстика.
Навикването бе прекъснато от връщането на мъжете от охраната, закачулени с чували и мокри до кости от дъжда. Хугенотите пазеха на смени през цялата нощ, въоръжени с пушки, косери и вили за пластене на сено, за да предотвратят коварните нашествия на виконта, вече техен отявлен враг.
— Татко! Езекииле! — казаха те. — В това кучешко време Куция надали ще дойде. Може ли да се приберем у дома, татко?
— Значи няма следи от Кривия наоколо? — попита Езекиил.
— Не, татко, ако изключим вонята на изгоряло, която остава след мълниите. Не е нощ като за Кьоравия.
— Останете вкъщи тогава и се преоблечете. Дано бурята донесе покой както на Кьопавия, така и на нас.
Куция, Кривия, Кьоравия, Кьопавия бяха само няколко от прякорите, с които хугенотите говореха за вуйчо ми — така и не ги чух да го наричат с истинското му име. В разговорите си те демонстрираха някакво свойско отношение към него, сякаш му знаят и кътните зъби, като на много отдавнашен неприятел. Подхвърляха си кратки реплики, придружени с намигания и подсмихване:
— Ха-ха, Кривия… Точно, Едноухия… — все едно непрогледната лудост на Медардо за тях бе ясна и предвидима.