Дали Брадаманте е знаела нещо повече? Въпреки че бе живяла като воюваща амазонка, дълбоко в душата й се бе загнездило незадоволство. Тя бе поела пътя на рицарството от любов към всичко, което беше строго, точно, непоколебимо, отговарящо на някакви морални норми; а що се отнася до владеенето на оръжието и конете, привличаха я отмерените похвати и ловкостта. Но какво виждаше около себе си? Потни, груби мъже, които небрежно и стихийно се сражаваха където им попадне, а щом се освободяха от служебните си задължения, почваха да пиянстват или се повличаха дебелашки след нея, за да видят кого от тях ще отведе тя тая вечер в палатката си. Защото, както е известно, рицарството е велико нещо, но рицарите са тъпаци; те са свикнали да вършат благородни дела, но ей така, на едро, както им дойде, и се чувстват отлично, че са ограничени от свещените правила, които са се заклели да следват и които са така точно установени, че им спестяват труда да мислят. Пък и какво ли е войната? Клане, конски тропот. Какво има толкова да се придиря!
В края на краищата и Брадаманте не се различаваше много от тях; може би тя си бе втълпила в главата всички тези въжделения за строга и твърда дисциплина, за да се противопостави на своята истинска природа. В цялата франкска войска тя беше най-голямата повлекана. Нейната шатра беше най-разхвърляната в целия лагер. Докато мъжете, горките, се справяха сами и с женските работи: перяха, кърпеха, метяха, разтребваха, тя, нали беше глезена принцеса, не пипваше нищо; ако не бяха старите перачки и миячки, които винаги се въртят около войската и всички до една са сводници, шатрата й нямаше да прилича и на кучешка колиба. Но така или иначе тя не седеше в шатрата си. Съмнеше ли се, бързо се обличаше и се мяташе на седлото; наистина, щом грабнеше и оръжието си, тя изглеждаше съвсем друга; цялата блеснала от върха на шлема до подколенниците, тя се перчеше в новите си, изящни доспехи: ризницата й бе богато украсена със зелени панделки и тежко на прислугата, ако някоя панделка не беше на мястото си. В това нейно желание да бъде най-бляскава от всички на бойното поле се проявяваше не само женската й суетност, а и непрекъснатото предизвикателство към рицарите, чувството й на превъзходство над тях, нейната гордост. Тя търсеше у всеки воин — приятел или неприятел — съвършенството при поддържането и боравенето с оръжията, което би следвало да бъде признак на същото такова душевно съвършенство. И ако срещнеше някой герой, който да отговаря до известна степен на изискванията й, у нея се пробуждаше жената със силни любовни желания. Разправяха, че тогава тя съвсем изменяла на строгите си идеали, че ставала нежна и същевременно страстна любовница. Но ако мъжът се увлечеше, ако й се подчинеше напълно и изгубеше контрол над себе си, тя тутакси го разлюбваше и тръгваше да търси по-силни преживявания. Ала кого ли можеше да срещне още? Никой от християнските или вражеските герои нямаше вече влияние над нея: тя знаеше слабостите и глупостта на всички.
Рамбалдо обикаляше като луд да я търси. Когато за пръв път видя лицето й, тя се упражняваше в стрелба с лък на полянката пред шатрата си. Беше облечена в къса туника; голите й ръце опъваха лъка, а лицето й бе леко смръщено от напрежение; косите й бяха вързани на тила и падаха назад в голяма, разпиляна конска опашка. Но погледът на Рамбалдо не се спря да я оглежда подробно: той изведнъж забеляза нейната женственост, нейния образ, нейните краски и разбра, че това е тя — оная, която едва беше видял и която отчаяно желаеше; не можеше да бъде друга.
Стрелата отскочи от лъка и се заби в мишена точно под другите три стрели, които Брадаманте бе вече изстреляла.
— Идвам да се състезавам с теб! — извика Рамбалдо, затичан към нея.
Така тича винаги момъкът към жената, но дали към нея го тласка истинска любов? Или това е самолюбие, търсене на потвърждение за неговото съществование, което само жената може да му даде? Тича й се влюбва момъкът, неуверен в себе си, щастлив и отчаян, и за него само жената е тая действителност, която може да му даде такова доказателство. Но жената чувства същото: ето я, застанала срещу него и тя трепереща, несигурна. Как може момъкът да не разбира това? Нима е важно кой от двамата е по-силният? Те са еднакви. Ала момъкът не знае това, защото нехае: той жадува за жената, която съществува, за тази в плът и кръв, застанала пред него. Тя знае повече неща от него, а може би и по-малко; но така или иначе — различни от тези, които знае той, сега тя търси по друг начин да покаже, че съществува: състезават се на стрелба с лъка; ругае го и подценява достойнствата му; а той не може да разбере, че това е игра. Около тях са палатките на франкската войска, знамената, които вятърът развява, редиците коне, които хрупат овес. Слугите приготвят трапезата за рицарите. Сбрани на групи, рицарите очакват сигнала за обяд и гледат как Брадаманте се състезава на лък с момъка.