Тъкмо си приказваха така, когато посред вихрушката навън се чу юмручен удар по вратата.
— Кой ли чука в тая буря? — попита Езекиил. — Бързо, отворете.
Отвориха и видяха на прага да стърчи на единствения си крак виконтът, омотан в черната пелерина, от която капеше вода, с пропита от дъжд шапка с перо.
— Вързах коня си във вашия обор — каза. — Приютете и мене, моля ви. Нощта не е добра за странници.
Всички погледнаха Езекиил. Аз се бях скрил под масата, за да не разбере вуйчо, че навестявам противниците му.
— Седнете край огъня — рече Езекиил. — В този дом гостите са винаги добре дошли.
Досами прага бяха струпани черги, от онези, които се простират под дърветата, за да се брулят в тях маслините — Медардо се просна отгоре и заспа.
В тъмнината хугенотите се скупчиха около Езекиил.
— Татко, Куция най-сетне е в ръцете ни! — зашепнаха. — Нима ще го оставим да избяга? Нима ще допуснем да продължи да вади душата на невинните? Езекииле, не удари ли часът Сакатия да си получи заслуженото?
Старият вдигна юмруци към тавана:
— Глад и мор! — извика, ако може да се нарече викане това на човека, който говори почти беззвучно, но с цялата си сила. — Кога сме посягали на гост в тая къща? Аз лично ще бдя над съня му.
И с пушка на рамо застана до лежащия виконт. Окото на Медардо се отвори.
— Какво правите, господин Езекииле?
— Браня съня ви, гостенино. Мнозина ви мразят.
— Знам — каза виконтът, — не спя в замъка, защото се опасявам, че слугите ще ме убият в съня ми.
— И в моя дом не ви обичаме, господин Медардо. Но тази нощ ще бъдете зачетен.
Виконтът помълча малко, после рече:
— Езекииле, искам да приема вашата вяра.
Старецът не отговори.
— Обграден съм от подлеци — продължи Медардо. — Бих искал да се отърва от тях и да взема хугенотите в замъка си. Вие, почитаеми Езекииле, ще ми станете управител. Ще обявя Тералба за хугенотска територия и ще започна война срещу католическите владетели. Вас и вашето семейство ще туря начело. Съгласен ли сте, Езекииле? Можете ли да ме приемете сред своите?
Старият стоеше неподвижно изправен, с ремъка на пушката през широката си гръд.
— Прекалено много неща съм забравил от нашата религия — рече, — за да дръзна да обръщам някого в нея. Аз ще продължа да живея в моите земи, според това, което ми диктува мойта съвест. А вие живейте във вашите според вашата.
Виконтът се надигна на лакът.
— А знаете ли, Езекииле, че още не съм донесъл на Инквизицията за присъствието на еретици в моите територии? И че вашите глави, изпратени в подарък на нашия епископ, веднага ще ме сдобрят с римската курия?
— Главите, господине, са още на раменете ни — каза старецът, — но ние си имаме и друго, от което е по-трудно да ни лишите.
Медардо рипна на крак и отвори външната врата.
— Ще ми е по-драго да спя под оня дъб там, долу, отколкото под покрива на неприятели.
И изскочи навън, в дъжда. Старецът повика останалите.
— Деца, писано било първи гостенин да ни е Куция. И ето че си тръгна. Пътят към дома ни е чист, не се отчайвайте: може би някой ден по него ще се отбие по-добър пътник.
Всички брадати мъже и жени с бонета сведоха глави.
— А и никой да не дойде — добави съпругата на Езекиил, — ние ще си останем на мястото.
В същия миг светкавица раздра небето и гърмът разтресе керемидите и каменните стени. Товия извика:
— Мълнията порази дъба! Той гори!
Изтичахме пред къщата с фенери в ръце и видяхме голямото дърво овъглено наполовина, от самия връх до корена, а другата му половина — непокътната. В далечината, под шума на дъжда, чухме копитата на кон и при едно просвятване съзряхме загърнатата в плащ тънка фигура на ездача.
— Ти ни спаси, татко — казаха хугенотите. — Сполай ти, Езекииле.
Откъм изток небето се проясняваше, зората се разпукваше.
Исав ме привика настрани.
— Кажи сега не са ли тъпи — пошепна, — а виж аз какво докопах междувременно — и показа шепа лъскави предмети, — опосках му всички златни джунджурии от седлото, докато конят стоеше вързан в обора. Кажи не са ли глупави, че не се сетиха и те?
Привичките на Исав не ми се нравеха, а от тези на неговите роднини се чувствах неловко. Така че предпочитах да си изкарвам времето самичък и да ходя на брега на морето да събирам миди „китайски шапчици“ и да ловя раци. Веднъж, както опитвах от ръба на една скала да изчегъртам едно раче, видях в спокойната вода пред мен да се отразява вдигнато над главата ми острие и от уплаха цопнах в морето.