Въпреки че е така зает, той не изпуска нишката на разговора, който се води на трапезата, и винаги се намесва в подходящия момент. За какво говорят рицарите на гощавката? Както обикновено — хвалят се.
— Трябва да кажа — заявява Орландо, — че щяхме да загубим битката при Аспрамонте, ако не бях повалил на дуел крал Аголант и не му бях взел сабята Дюрандала. Той така се бе залепил за нея, че когато му отсякох дясната ръка, пръстите останах вкопчани за дръжката на сабята и трябваше да ги разтварям с клещи.
— Не желая да те опровергавам — рече Аджилулфо, — но точността изисква да отбележа, че Дюрандала ни бе предадена от неприятелите при преговорите за примирие пет дни след битката при Аспрамонте. И наистина тя фигурира в един списък на оръжия, предадени на франкската войска според условията на договора.
— Както и да е — казва Риналдо, — но това не може и да се сравнява с Фузберта. Като минахме Пиренеите, срещнах тази ламя и аз я разцепих на две само с един удар на меча си. А вие знаете, че кожата на ламята е по-твърда и от диамант.
— Чакай — намеси се Аджилулфо, — чакай, да видим всичко поред! Преминаването на Пиренеите стана през април, а през април, както знае всеки, змейовете менят кожата си и тогава тя е мека и нежна като на новородено.
— Ех и ти, в този или в онзи ден — отвръщат рицарите, — на това или на онова място — все едно, така беше, няма защо да търсиш под вола теле.
Всички бяха отегчени. Ех тоя Аджилулфо, който винаги помни всичко и за всяко събитие се позовава на документи, дори и тогава, когато става дума за прочути подвизи, които всички са приели като верни и могат да разправят за тях от начало до край, без да са били там; а той иска да ги превърне в най-обикновени служебни случки, които следва само да се отбележат във вечерния рапорт до полковото командване.
Откакто свят светува, винаги е имало разлика между онова, което се случва на война, и това, което после се разправя; но в живота на боеца няма значение дали някои събития са станали, или не; важното е, че с личността си, със силата и последователността си той би могъл да засвидетелства, че ако нещата не са били точно така, те все пак биха могли да се случат. Но такъв като Аджилулфо нямаше с какво да подкрепи делата си, били те действителни, или не; за тях бе отбелязано само в протоколите и регистрите, ала неговото безтелесно съществувание и непрогледен мрак не можеха да дадат доказателства за подвизите му. Затова той искаше да доведе до такова състояние и другарите си — тези пияници и самохвалковци, чиито глави са натъпкани само с измислици за миналото, без да са се докосвали някога до настоящето, с легенди, за които винаги може да се намери подходящ герой.
От време на време някой от рицарите призоваваше за свидетел Карл Велики. Но императорът бе водил толкова много войни, че все ги бъркаше и дори не можеше да си спомни коя поред е тази, която сега води. Неговата задача е да обяви войната или най-много да помисли за следващата; миналите войни, така или иначе, са вече минали; и както знаете, от това, което разправят летописците и народните певци, не бива всичко да се вярва; тежко на императора, ако трябваше да стои зад тях и да ги поправя! Но когато се появи някоя неприятност, която засяга войсковия състав, военните чинове или присъждането на благороднически титли и феодални земи, тогава кралят трябва да каже своята дума. В такива случаи обаче волята на Карл Велики нямаше голямо значение; важното беше да се преценяват резултатите и доказателствата, да се зачитат законите и традициите. Затова, когато се обръщаха да го питат, той свиваше рамене, разправяше за войните изобщо или най-често се измъкваше с думите: „Кой знае! На война всичко се случва!“. На този рицар Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който продължаваше да си прави топчета от средата на хляба и да опровергава всички разправяни истории, които, макар и предадени не съвсем точно, бяха все пак истинска слава за франкската войска, Карл Велики искаше да възложи някое неприятно поръчение; но бяха му казали, че и най-досадните задължения за него са желани доказателства за усърдие и следователно това би било безполезно.
— Не разбирам защо ти трябва да придиряш чак толкова, Аджилулфо — рече Уливиери. — Народът възвеличава славата на нашите подвизи, а това показва, че е истинска слава, въз основа на която сме придобили титлите и военните си чинове.