През това време на трапезата бяха поднесли сладкишите — пандишпан на разноцветни пластове, — но смайването от тия откровения на момъка беше толкова голямо, че ничия вилица не се вдигаше към занемелите уста.
— А вие какво ще ни кажете за тази история? — обърна се Карл Велики към Аджилулфо.
Всички забелязаха, че той не добави „рицарю“.
— Това са лъжи. Софрония беше девица. Заклевам се в името си и в своята чест, че тя беше неопетнена девица.
— Можете ли да го докажете?
— Ще потърся Софрония.
— Да не си мислите, че ще я намерите такава, каквато е била преди петнадесет години? — рече злобно Астолфо. — Всичко е нетрайно, и нашите железни брони дори.
— Но тя стана монахиня веднага след като я поверих на оная благочестива фамилия.
— В тия времена за петнадесет години не е останал неограбен и неразгонен нито един християнски манастир. И всяка монахиня е имала време най-малко четири-пет пъти да хвърли расото и да го надене пак…
— Така или иначе, но всяко изнасилване предполага и насилник. Ще го намеря и той ще засвидетелства точно до коя дата Софрония би могла да се смята девица.
— Разрешавам ви да тръгнете веднага, ако желаете — рече императорът. — Мисля, че сега няма нищо по-важно за вас от правото да носите титли и оръжия, което сега ви се оспорва. Ако този момък казва истината, аз не бих могъл да ви държа повече на служба, нито пък да ви зачитам за каквото и да било дори и срещу остатъка от изплатената ви заплата. — Карл Велики не можеше да сдържи прибързаното задоволство в гласа си, сякаш искаше да каже: „Видяхте ли, че намерихме начин да се отървем от тази лепка?“.
Белите доспехи сега бяха увиснали напред и се виждаше съвсем ясно, че бяха празни. От тях излизаше едва доловим глас:
— Да, кралю мой, тръгвам.
— А вие — запита Карл Велики Торизмондо — давате ли си сметка, че като се обявявате за извънбрачен син, не можете да заемате военния чин, който ви се полага по рождение? Знаете ли поне кой е баща ви? Надявате ли се, че той ще ви признае?
— Никога не ще бъда признат…
— Не говорете така. Всеки мъж в напреднала възраст прави равносметка на живота си. И аз признах всичките деца, които съм имал от наложниците, а те бяха много, та може би някое и да не е мое.
— Моят баща не е един мъж.
— А кой е? Велзевул?
— Не, сир — отвърна спокойно Торизмондо.
— Тогава кой?
Торизмондо пристъпи към средата на залата, коленичи на пода, вдигна очи към небето и рече:
— Свещеният орден на рицарите на Светия Граал.
Сред пируващите се разнесе шепот. Някои oт рицарите се прекръстиха.
— Майка ми била смело момиче — обясни Торизмондо — и винаги тичала да играе в най-гъстите гори около замъка. Един ден вдън горите срещнала рицарите на Светия Граал, които лагерували там, за да закалят духа си в пълно усамотение. Момиченцето започнало да си играе с воините и от този ден всеки път, когато можело да се отклони от родителския надзор, отивало до лагера. Но за кратко време от тези младежки игри тя забременяла.
Карл Велики се замисли за момент, после рече:
— Всеки от рицарите на Граала е дал клетва за целомъдрие и никой от тях не би могъл да те признае за син.
— И аз не бих желал това — отвърна Торизмондо. — Майка ми никога не ми е говорила само за един рицар, а ме е възпитала да почитам като баща целия свещен орден.
— Тогава — добави Карл Велики — орденът като цяло не е свързан с подобна клетва. И нищо не му пречи да бъде признат за баща на едно създание. Ако ти успееш да намериш рицарите на Светия Граал и ги накараш да те признаят за син на целия орден, твоите права на воин, като се имат предвид прерогативите на ордена, няма да бъдат по-различни от тия, които имаше като син на благородна фамилия.