Аджилулфо, следван от Гурдулу, влезе в замъка. Вдовицата Присцила беше не много висока, не много пълна, но твърде съблазнителна; гърдите й не бяха големи, но добре разголени, черните й очи трепкаха загадъчно, изобщо бе жена, която имаше какво да ти каже. Тя бе застанала доволна пред белите доспехи на Аджилулфо. Рицарят беше сдържан и плах.
— Рицарю Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни, аз вече знам вашето име и знам добре кой сте и кой не сте — заяви Присцила.
При тази вест Аджилулфо сякаш се освободи от стеснението си и застана гордо. Все пак той коленичи, рече:
— Ваш покорен слуга — и веднага стана.
— Слушала съм да се говори много за вас — продължи Присцила — и отдавна имах горещо желание да ви срещна. Какво чудо ви доведе по тези далечни друми?
— Тръгнал съм да намеря, преди още да е много късно, една девственост от преди петнадесет години…
— Не съм чувала досега за рицарски подвиг с такава неясна цел. Но след като са минали вече петнадесет години, няма да ми е съвестно да ви забавя още една нощ като гост в моя замък — рече Присцила и тръгна редом с него.
Другите жени стояха и го следяха с поглед, докато изчезна с владетелката на замъка в безкрайните зали. Тогава те обърнаха очи към Гурдулу.
— Я какъв як коняр! — извикаха те, пляскайки с ръце. А той стоеше пред тях като дръвник и се почесваше. — Жалко, че има бълхи и много вони! Хайде, бързо да го изкъпем!
Те го отведоха в своите покои и го съблякоха гол.
Присцила бе поканила Аджилулфо пред една трапеза, приготвена за двама.
— Познавам обичайната ви въздържаност, рицарю — каза му тя, — но не знам отгде да започна гостоприемството си, затова ви каня на тази трапеза. Разбира се, моята признателност няма да спре дотук — добави лукаво тя.
Аджилулфо й поблагодари, седна срещу нея, разтри между пръстите си някоя и друга троха хляб, после се изкашля и започна да говори за това, за онова.
— Наистина необикновени и опасни неща предопределят, сеньора, съдбата на един странстващ рицар. Те могат без друго да се групират на няколко вида. Първо…
Той започна да разправя любезно, прецизно и осведомено, като от време на време издаваше изключителната си педантичност, но тутакси се поправяше и непринудено минаваше на друга тема, примесвайки сериозния разказ с някои духовити и винаги удачни шеги. Преценките му за нещата и хората, нито особено положителни, нито пък подчертано отрицателни, бяха винаги достъпни за събеседницата му и това я улесняваше да каже и тя своето мнение, насърчена от вежливите му въпроси.
— О, какъв приятен събеседник! — възкликваше Присцила с наслада.
Внезапно, така както бе започнал да говори, Аджилулфо потъна в мълчание.
— Време е да започнат песните — извика Присцила и плесна с ръце.
В залата влязоха свирачките на лютня. Една от тях поде песента, която казва: „Еднорогът ще откъсне розата“; а после другата: „Jasmin, veuillez embellir le beu coussin“[161].
Сега Аджилулфо похвали музиката и гласовете на певиците.
Няколко девойки влизат с танц. Те са облечени в леки туники, а в косите си имат венци. Аджилулфо почуква с железните си ръкавици върху масата в ритъма на танца.
Не по-малко празнични бяха и танците в другото крило на замъка — в покоите на дамите от свитата. Полуоблечени, младите жени играеха на топка и искаха да накарат и Гурдулу да участва в забавлението им. Оръженосецът, облечен също в туника, която дамите му бяха дали, вместо да стои на мястото си и да чака да му подхвърлят топката, тичаше след нея и се мъчеше да я овладее на всяка цена, после се строполясваше върху някоя от дамите и в тази весела борба той често си правеше други сметки и се търкулваше заедно с жената по меките постели, разстлани наоколо.
— О, какво правиш? Не, не, магаре! Ах, гледайте го какво ми прави! Не, искам да играя на топка! Ох, ох — чуваше се глас.
Гурдулу вече не можеше да разбере нищо. След топлата баня, сред парфюмите и тези бели и розови тела той имаше сега едно-единствено желание — да потъне в общото ухание.
— Ай, ай, ето го, пак дойде, майчице! Я слушай, почакай, ах, ах, ах…
Другите продължаваха да играят на топка, сякаш не виждаха нищо; шегуваха се, смееха се и пееха: „Ей там, ей там лети луната нависоко…“.
Момичето, което Гурдулу повличаше, след един силен, продължителен вик се връщаше отново при другарките си, малко поруменяло и замаяно, и пак започваше играта.
— Тук, тук, подай на мен!
Не след дълго Гурдулу се стоварваше върху друга дама.
161
Jasmin, veuillez embellir le beu coussin. (Фр.) — Разкрасете, о, жасмини, нейното възглаве (фр.). — Б. пр.