Колко по-трудно ми е да отбележа върху тази хартия пътя на Брадаманте или на Рамбалдо, или на мрачния Торизмондо! Върху равната повърхност трябва да се появи една лека следа, каквато се получава, ако се драска отдолу листът с карфица — тази следа трябва да носи отпечатъка и заряда на основния състав на света. В това е може би смисълът, красотата и мъката, истинското стълкновение и движение.
Но как бих могла да продължавам тази история, ако мачкам така белите листове, ако дълбая в тях долини и пропасти, ако правя гънки и драскотини, разчитайки сред всичко това пътешествията на рицарите? Не е ли по-добре да си помогна в разказа, като нарисувам една карта, на която да поставя любимата Франция, гордия Бретан, канала към Англия, изпълнен с черни вълни, а там горе високата Шотландия, тук долу пък стръмните Пиренеи и Испания, още в ръцете на неверниците, и Африка — родината на змиите. После със стрелки, кръстчета и числа бих могла да означа пътя на тоя или оня герой. Ето че вече мога да прекарам бързо една линия с няколко извивки и да стоваря Аджилулфо на английския бряг, да го насоча към манастира, където преди петнадесет години се е оттеглила Софрония.
Той пристига, но манастирът е вече куп развалини.
— Много късно идвате, благородни рицарю — казва един старец, — нашите долини още отекват от виковете на тези нещастници. Сарацински пирати слязоха на брега, ограбиха неотдавна манастира, отведоха всички монахини и запалиха крепостта.
— Отведоха ли ги? Къде?
— В Мароко, да ги продават като робини, сеньор.
— Между тия сестри имаше ли една Софрония, която в мирския живот бе дъщеря на шотландския крал?
— Аха, искате да кажете, сестра Палмира! Дали беше и тя? Първо нея вдигнаха на рамо тия похитители! Макар че не беше вече млада, все още си я биваше. Спомням си я като сега как крещеше, горката, когато тези мръсни мутри я влачеха.
— Вие присъствахте ли на опустошението?
— Разбира се, ние от селото, както знаете, винаги идваме насам.
— И не се ли притекохте на помощ?
— На кого? Ех, сеньор, какво искате, всичко стана изведнъж… пък ние нямаме нито водачи, нито опит… Решихме, че като не можем да помогнем, по-добре да си стоим настрана.
— А кажете ми, тази Софрония в манастира благочестив живот ли водеше?
— В сегашните времена има всякакви монахини, ала сестра Палмира беше най-благочестива, най-целомъдрена в цялата епархия.
— Бързо, Гурдулу, да вървим на пристанището и да отплуваме за Мароко.
Всичко това, което сега отбелязвам с вълнообразни линии, е морето, по-точно — океанът. Ето че нарисувах и кораба, с който пътува Аджилулфо, а по-нататък изобразявам един огромен кит с надпис за ориентиране: „Море. Океан“. Тази стрелка показва пътя на кораба. Мога да сложа още една стрелка, която да показва пътя на кита. Стой! Срещат се! Следователно точно на това място в океана ще стане сблъскването на кита с кораба; и тъй като съм нарисувала кита по-голям, то корабът ще пострада.
Сега поставям множество стрелки, кръстосващи се по всички посоки, за да означа, че на това място е станала жестока борба между кита и кораба. Аджилулфо се бие срещу кита като срещу равен и забива копието си в тялото му. Облива го струя отвратителна китова мас, която аз изобразявам с тези дъгообразни раздалечаващи се линии. Гурдулу скача върху кита и забравя за кораба. Китът плясва с опашка и корабът се преобръща. С Аджилулфо, който е в своите железни доспехи, не може да се случи друго, освен да потъне на дъното. Но преди още вълните да го потопят съвсем, той извиква на оръженосеца си:
— Ще се намерим в Мароко! Аз тръгвам пеша.
Наистина, след като потъва много мили надолу, Аджилулфо стъпва върху пясъка на морското дъно и тръгва с бързи крачки. Често среща морски чудовища и се отбранява с меча си. Вие сами знаете кое е най-неприятно за едни доспехи, потънали в морето — ръждата. Но тъй като белите доспехи на рицаря са опръскани от главата до петите с китова мас, сега отгоре им има мазен слой, който ги предпазва,
Сега рисувам в океана една морска костенурка. Гурдулу е нагълтал цяла пинта[162] солена вода, докато разбере, че не морето трябва да бъде в него, а той в морето, и най-сетне се е метнал върху една голяма морска костенурка. Той ту се оставя костенурката да го влачи, ту се мъчи с пляскане и мушкане да я направлява и тъй се приближава до бреговете на Африка. Но тук се заплита в една мрежа на сарацински рибари.
Когато рибарите изтеглят мрежите на борда, виждат сред подскачащите червеноперки един човек със зеленясали дрехи, покрити с водорасли.