Сега тук, в морето, ще нарисувам яхтата. Ще я направя по-голяма от предишния кораб, та ако срещне кита, да не се случват нещастия. С тази крива линия отбелязвам пътя на яхтата, която искам да откарам до пристанището на Сан Мало. Но нещастието е там, че в Бискайския залив има вече множество стрелки, които се преплитат, и по-добре ще бъде да накарам яхтата да го заобиколи, да мине оттук по-нагоре, още по-нагоре и ето ти беда! Удря се в подводните скали на Бретан. Корабокрушение! Яхтата потъва, а Аджилулфо и Гурдулу едва успяват да извлекат Софрония на брега.
Софрония е уморена. Аджилулфо решава да я настани в една пещера и заедно с оръженосеца си да отиде до лагера на Карл Велики, за да извести, че нейната девственост е непокътната и следователно той има законно право да носи името си. Сега отбелязвам пещерата с едно кръстче на това място на бретонския бряг, за да мога после да я намеря пак. Но не разбирам каква е тази линия, която минава точно оттук: моята карта вече представлява цяла плетеница от линии по всички посоки. Ах, ето, тази линия е пътят на Торизмондо! Значи замисленият момък минава точно по същите места, докато Софрония лежи в пещерата. Той се приближава към пещерата, влиза и я вижда.
X
Как бе стигнал там Торизмондо? В същото време, когато Аджилулфо преминаваше от Франция в Англия, от Англия в Африка и от Африка в Бретан, мнимият възпитаник на херцозите от Корнуел бе обходил надлъж и нашир горите на християнските народи, за да търси тайния лагер на рицарите на Светия Граал. Тъй като свещеният орден всяка година сменяше седалището си и се криеше от непосветените, Торизмондо не можеше да намери никаква ориентираща следа в своя маршрут. Той вървеше наслуки, тласкан от някакво вътрешно чувство, което за него бе дълбоко свързано с името на Граала; но какво търсеше — ордена на благочестивите рицари или спомените от своето детство, прекарано в пущинаците на Шотландия? Винаги, когато пред очите му се разкриваше някоя долина, потънала в лиственици[163], или пък сивите скали на някоя пропаст, в дъното на която бучеше бял пенлив поток, той се изпълваше с неизразимо вълнение, което приемаше като знак от небето. „Ето, те може би са тук наблизо.“ И ако отнякъде дочуеше далечен и тъжен звук на рог, Торизмондо не се съмняваше вече и тръгваше да се катери по стръмнините, за да търси някоя следа. Но най-често се натъкваше на заблуден ловец или на овчар със стадото му.
Когато стигна в далечната страна Курвалдия, той се спря в едно село и поиска от селяните малко извара и черен хляб.
— Бихме ви нахранили на драго сърце, сеньор — рече му един козар. — Ала нали виждате — и аз, и жена ми, и децата ми сме станали кожа и кости. Трябва да даваме големи пожертвувания за рицарите. Тази гора гъмжи от рицари като вас, но те са в друго облекло. Цяла войска са и за прехраната всички са на наш гръб!
— Рицари, които живеят в гората? А как са облечени?
— С бяло наметало и златен шлем, на който има две лебедови крила.
— И те са много благочестиви, нали?
— Ех! За благочестиви — благочестиви са! Дори не си мърсят ръцете с пари, защото нямат пукната пара. Но имат големи изисквания и ние трябва да им се подчиняваме. Сега останахме на сухо, защото е гладна година. Не знам какво ще им дадем, като дойдат следващия път!
Момъкът вече препускаше към гората.
Сред ливадите по спокойните води на един поток бавно плуваше ято лебеди. Торизмондо тръгна по брега след тях. Измежду листака прозвуча акорд: „флин, флин, флин“. Момъкът вървеше напред и звуците ту го следваха, ту се чуваха пред него: „флин, флин, флин“. Когато листакът се разреди, изведнъж се показа човешка фигура. Това беше воин с шлем, украсен с бели крила; той държеше копие и една малка арфа, чиито струни от време на време подръпваше: „флин, флин, флин“. Воинът не каза нито дума, погледът му се плъзгаше над Торизмондо, сякаш не го забелязваше, но изглежда, че го приканваше; когато стволовете и храстите ги разделяха, той му показваше пътя, зовейки го със своята свирня: „флин, флин, флин“. Торизмондо би искал да го заговори, да го разпита, но вървеше след него, смълчан и изплашен.
Излязоха на една поляна. Навсякъде имаше воини в златни брони и дълги бели наметала, въоръжени с копия. Те стояха неподвижни, обърнати в различни посоки, зареяли поглед в безкрая. Един от тях хранеше с царевични зърна бял лебед, но гледаше на друга страна. Свирачът изсвири нов акорд „флин, флин, флин“, тогава друг воин на кон нададе продължителен зов с рог. Когато замлъкна, всичките воини се раздвижиха, пристъпиха по няколко крачки — всеки в своята посока, и отново се спряха.