— Жив ли е? — запита момъкът.
— Жив е, но вече е така обладан от любовта на Граал, че не му е необходимо нито да яде, нито да се движи, нито да ходи по нужда и почти не диша. Ни вижда, ни чува. Никой не знае неговите мисли: те безспорно отразяват пътя на далечни планети.
— Защо го карате да присъства на военен парад, щом не вижда?
— Това е част от нашите обреди.
Рицарите се упражняваха в атака при фехтовка. Размахваха отсечено мечовете си с изцъклен поглед и движенията им бяха тежки и ненадейни, сякаш сами те не можеха да предвидят какво ще направят в следващия миг. И все пак всичките им удари бяха безпогрешни.
— Но как могат да се сражават така, те изглеждат полузаспали?
— Граал се е вселил в нас и движи нашите мечове. Любовта му към вселената може да се превърне в ужасна ярост и да ни тласне да промушим с любов враговете. Нашият орден е непобедим на война именно защото се сражаваме без всякакви усилия и подбор и оставяме светия гняв да се излее чрез нашите тела.
— И винаги ли успявате?
— Да, успява всеки, който е загубил напълно човешката си воля и се оставя силата на Граал да направлява и най-малкото му движение.
— И най-малкото движение ли? Нима сега, като вървите, ви движи тая сила?
— Разбира се. — Старецът пристъпваше като сомнамбул. — Не аз движа краката си, а се оставям да бъда движен. Опитай! Всички започват от това.
Торизмондо опита, но, първо, не знаеше как да го направи и, второ, не чувстваше никакво влечение към това. Пред него беше гората, зелена и разлистена, изпълнена с плясък на криле и гласове на птици; той би искал да се втурне в нея, да тича, да търси дивеч, да противопоставя сам себе си, своята сила, своя труд, своята смелост на тази сянка, на тази тайна и странна природа. Но вместо това трябваше да стои там и да се клати като паралитик.
— Остави се да бъдеш обладан — внушаваше му старецът. — Остави се да бъдеш обладан от всичко.
Торизмондо избухна:
— На мене ми харесва аз да обладавам, а не да бъда обладан.
Старецът кръстоса лакти върху лицето си така, че да запуши едновременно и ушите, и очите си.
— Още много трябва да се учиш, момко!
Торизмондо остана в лагера на Граал. Той правеше усилия да се поучи от своите бащи или братя (не знаеше вече как да ги нарича!), да им подражава; мъчеше се да задуши всеки порив на душата, който му се струваше много индивидуален, да се слее в общността чрез безкрайната любов на Граал и напрягаше вниманието си да долови всеки най-малък признак на ония усещания, които довеждаха рицарите до екстаз. Но дните вървяха, а неговото духовно пречистване не напредваше. Това, което се харесваше на рицарите, за него беше досадно — гласовете им, музиката им, готовността им винаги да затреперят. Още по-неприятна му беше продължителната близост с неговите събратя, които ходеха полуголи в бронята и с шлем от злато, показвайки белите си меса; някои бяха позастарели, а други — млади, изнежени, мнителни, ревниви, избухливи. Осланяйки се на измислицата, че Граал ги движи, те се отдаваха на пълна нравствена разпуснатост, а винаги претендираха за непорочност. Мисълта, че са го създали така, с втренчени в празното пространство очи, без да обръщат внимание какво вършат, забравяйки веднага за постъпките си, му беше непоносима.
Дойде денят за получаване на данъците. Всички села около гората трябваше в точно установени дни да донесат на рицарите на Граал определен брой пити сирене, кошници с моркови, чували с ечемик и млади агънца. Пристигнаха пратеници на селяните.
— Искаме да ви кажем, че реколтата беше бедна по цялата ни земя Курвалдия. Не знаем дори как ще изхраним децата си. Глад е налегнал и бедни, и богати. Благочестиви рицари, дошли сме тук покорно да ви молим този път да опростите данъците ни.
Кралят на Граал седеше както винаги мълчалив и неподвижен под балдахина. По едно време бавно отпусна ръцете си, които бяха скръстени на корема, вдигна ги към небето (ноктите му бяха много дълги) и от устата му излезе звук:
— Ииии…
При този сигнал всички рицари се впуснаха с насочени копия срещу бедните курвалдци.
— Помощ! Да се отбраняваме! Тичайте да се въоръжим с брадви и сърпове! — завикаха селяните и се разпръснаха.
Рицарите, обърнали очи към небето, настъпваха в нощта под звуците на рогове и тимпани към курвалдските села. От градините с хмел, от храстите на живите плетища изскачаха селяни, въоръжени с вили и коси, и се мъчеха да преградят пътя им. Но те не можеха да устоят пред неумолимите копия на рицарите. Разкъсвайки нестройните редици на защитниците, рицарите се впускаха с тежките си бойни коне върху колибите от камъни, слама и кал и ги превръщаха в развалини. Бяха глухи за писъците на жени, добитък и деца. Други рицари с горящи факли подпалваха покривите, плевниците, оборите, празните хамбари, докато най-сетне превръщаха селата в клади, от които долиташе рев на хора и добитък.