Въвлечен в нашествието на рицарите, Торизмондо гледаше изумен.
— Но кажете ми, защо е всичко това? — викаше Торизмондо на стареца, след когото вървеше, тъй като само той можеше да го слуша. — Значи, не е вярно, че сте осенени от любов към всичко! Ей, внимавайте, ще сгазите тази старица! Как имате сърце да безчинствате над тези беззащитни хора? Помощ! Гори една детска люлка! Но какво правите?
— Е, новако, не искай да узнаеш плановете на Граал! — укори го старецът. — Ние не вършим това, а Граал, който е в нас и ни движи. Предай се на неговата яростна любов!
Но Торизмондо бе слязъл от седлото и се впусна да помогне на една майка и да й подаде падналото на земята дете.
— Не! Не ми взимайте цялата реколта! Толкова съм се трудил! — крещеше някакъв старец.
Торизмондо му се притече на помощ.
— Пусни чувала, разбойнико! — извика той и се хвърли върху един рицар, като изтръгна от ръцете му всичко крадено.
— Бог да те благослови! Остани с нас! — рекоха му някои от тези нещастници, които все още се опитваха с вили, ножове и секири да се укрепят зад един зид…
— Наредете се в полукръг! Всички заедно ще връхлетим отгоре им! — извика Торизмондо и застана начело на курвалдското опълчение.
Сега той изкарваше навън от къщите всички рицари. Изведнъж се озова лице с лице със стария рицар и други двама, въоръжени с факли.
— Дръжте го! Той е предател! — изкрещя старецът.
Разрази се голяма схватка. Курвалдците се биеха с ръжени, а жените и децата — с камъни. Внезапно прозвуча рог „Оттегли се!“. На много места рицарите се бяха огънали пред въстаналите курвалдци и сега опразваха селото.
Групата, която бе обкръжила Торизмондо, също отстъпи.
— Хайде, братя! — извика старият рицар. — Да се оставим Граал да ни води където трябва!
— Слава на Граал! — отвърнаха в хор другите и обърнаха конете.
Селяните се трупаха около Торизмондо.
— Да живее! Той ни спаси! И ти си рицар, но си милостив! Най-сетне един милостив рицар! Остани при нас! Кажи ни какво искаш, ще ти го дадем!
— И аз не знам вече… какво искам… — запъваше се Торизмондо.
— И ние не знаехме нищо преди тази битка, не знаехме дори, че сме човешки същества… Но сега ни се струва, че можем… че искаме… че трябва да направим всичко… Дори и да е трудно… — казваха те и тръгваха да оплакват мъртвите си близки.
— Не мога да остана при вас… Аз не знам кой съм… Сбогом… — рече той и препусна с коня.
— Върни се! — викаха му селяните, но Торизмондо вече се отдалечаваше от селото, от гората на Граал, от Курвалдия.
И тръгна отново да скита сред народите. Досега той бе презирал всякакви почести и удоволствия, защото лелееше като единствен свой идеал свещения орден на рицарите на Граал. И сега, след като този идеал бе погребан, накъде можеше да насочи неспокойния си дух?
Хранеше се с диви плодове из горите, с бобена чорбица в манастирите, на които се натъкваше из пътя си, с морски таралежи по скалистите брегове. И точно на брега на Бретан, когато търсеше храна в една пещера, ето че забеляза спяща жена.
Устремът му, който го тласкаше по света — по обраслите с тучна трева земи, брулени от остър вятър, където дните бяха ясни, но без слънце, — сякаш изведнъж се успокои, щом той видя тези дълги черни мигли, надвиснали над закръглените бледи бузи, щом съзря нежното отпуснато тяло, ръката й, поставена върху налятата гръд, меките й разпуснати коси, устните и, бедрата й, палците на краката й, щом усети дъха й.
Когато Софрония отвори очи, той седеше надвесен над нея и я гледаше.
— Нали няма да ми сторите нищо лошо — рече кротко тя. — Какво дирите сред тези пусти скали?
— Търся нещо, което винаги ми е липсвало, и едва сега, като ви видях, зная вече какво е то. Как сте стигнали до този бряг?
— Макар и монахиня, аз бях принудена да стана жена на един последовател на Мохамед. Но сватбата не стана, тъй като бях триста шестдесет и петата му жена и защото се намеси един християнски воин, който ме доведе тук. На връщане станах жертва на корабокрушение, докато на отиване бях жертва на жестоки пирати.
— Разбирам. Сега сама ли сте?
— Спасителят ми отиде в щаба на императора, за да оправи бързо, доколкото разбрах, някакви свои документи.