— Искам да ви взема под защитата на моя меч, но се страхувам, че чувството, което пламна у мене, щом ви видях, ще се превърне в намерения, които вие можете да сметнете за нечестни.
— О, не се стеснявайте! Знаете ли, аз съм преживяла много. Макар че всеки път, щом се достигне до крайния момент, изскача отнякъде моят спасител, все той, все същият.
— И този път пак ли ще дойде?
— Ех, не е сигурно…
— Как се казвате?
— В харема на султана Азира, а в манастира — сестра Палмира.
— Азира, струва ми се, че винаги съм ви обичал… че вече съм загубил ума си по вас…
XI
Карл Велики препускаше към брега на Бретан.
— Сега ще видим, сега ще видим, Аджилулфо Гуилдиверни, успокойте се! Ако това, което ми казвате, е вярно, ако тази жена все още е запазила девствеността си, която е притежавала преди петнадесет години, няма какво да се каже, вие с пълно право сте били произведен за рицар и оня младеж е искал да ни излъже. Но за да се уверя в това, аз накарах да дойде с нас една стара селянка, опитна в женските работи. Е, да, ние воините сме невежи в това отношение…
Старицата, покачена на коня на Гурдулу, току фъфлеше:
— Да, да, Ваше Величество, ще направя всичко каквото трябва, дори и да излязат близначета…. — тя беше глуха и още не бе разбрала за какво става дума.
Най-напред в пещерата влизат с факли двама военачалници от свитата. Те се връщат изумени.
— Сир, девицата лежи в обятията на един млад воин.
После измъкват любовниците пред императора.
— Софрония! Ти! — вика Аджилулфо.
Карл Велики повдига главата на момъка.
— Торизмондо!
Торизмондо скача към Софрония.
— Ти си Софрония? О, майко моя!
— Софрония, познавате ли този момък? — пита императорът.
Жената свежда глава пребледняла.
— Ако той е Торизмондо, значи, е мой син, аз съм го родила — казва тя с едва доловим глас.
Торизмондо скача на седлото.
— Извърших мръсно кръвосмешение! Няма да ме видите повече!
Той пришпорва коня си и се впуска направо към гората. На свой ред и Аджилулфо пришпорва коня си.
— И мене няма да ме видите повече! — заявява той. — Аз вече нямам име! Сбогом! — и навлиза в гората в обратна посока.
Всички остават поразени. Софрония закрива лицето си с ръце.
Отдясно се чува тропот. Торизмондо излиза от гората в бесен кариер.
— Но как може? — вика той. — До преди малко тя беше девица! Как не се сетих веднага? Тя беше девица! Не може да бъде моя майка!
— Ще ни обясните ли това? — пита Карл Велики.
— Наистина Торизмондо не е мой син, а мой брат или по-точно едноутробен брат — отвръща Софрония. — Кралицата на Шотландия, нашата майка, го роди след една случайна среща, изглежда, със свещения орден на рицарите на Граал, докато кралят, моят баща, воюваше от цяла година. Тъй като кралят бе известил, че ще се връща, това коварно същество (принудена, съм да нарека така нашата майка!) ме изпрати да разхождам братчето си, за да се загубя в гъстата гора. Тя бе подготвила ужасна измама за съпруга си, който се завръщаше внезапно. На него казала, че аз, тринадесетгодишната, съм избягала, за да родя незаконно дете. Възпирана от зле разбраната си почит към родителите, аз не издадох тайната на нашата майка. Живях из пущинаците с невръстния си едноутробен брат, но за мене това бяха свободни и щастливи години в сравнение с тези, които ме очакваха в манастира, където ме изпратиха херцозите на Корнуел. До тази сутрин не познавах никакъв мъж. И ето че първата ми среща с мъж, когато съм вече на тридесет и пет години, се оказва, уви, кръвосмешение…
— Чакайте, да видим спокойно как стоят нещата! — казва Карл Велики примирително. — Кръвосмешение има, но между едноутробни брат и сестра то не е чак от най-тежките…
— Няма кръвосмешение, ваше величество! Радвай се, Софрония! — възкликва Торизмондо с грейнало лице. — Когато издирвах произхода си, научих една тайна, която исках да запазя завинаги: тази, която мислех за моя майка, тоест ти, Софрония, си родена не от кралицата на Шотландия, а си извънбрачна дъщеря на краля и жената на един негов управител. Кралят накарал съпругата си, тоест тази, която току-що разбрах, че е моя майка, да те осинови. На тебе тя е била само мащеха. Сега разбирам защо тя, принудена от краля въпреки волята си да те счита за своя дъщеря, е гледала с нетърпение да се отърве от теб. И сторила това, като прехвърлила върху тебе вината си за плода на своя мимолетен грях, тоест мене. Ти си дъщеря на шотландския крал и на една селянка, а аз — на кралицата и на свещения орден. Значи нямаме никаква кръвна връзка! Свързва ни само любовта, която неотдавна се породи между нас и която, надявам се, ти горещо желаеш да продължим…