На прага Памела се спряла. Видяла мъртва пеперуда. Едното й крило и половината тяло били смачкани с камък. Памела изпищяла и взела да вика татко си и майка си.
— Кой е идвал тука? — попитала.
— Преди малко се отби нашият виконт — отговорили таткото и майката. — Преследвал бил някаква пеперуда, която го ужилила.
— Къде се е чуло и видяло пеперуда да жили? — казала Памела.
— Абе и ние това се чудехме.
— Истината е — казала Памела, — че виконтът се е влюбил в мене и трябва да сме готови за най-лошото.
— Хайде, хайде, не си фантазирай и не преувеличавай — отвърнали старите, както обичат да отвръщат старите, стига младите да не ги изпреварят със същото.
На следващия ден, като слязла до камъка, на който обикновено седяла, докато пасяла козите, Памела надала вопъл. Камъкът бил омазан с отвратителните останки от половин прилеп и половин медуза: от него се стичала черна кръв, от нея — лепкава слуз, той бил с едно разперено крило, тя — с половината си меки пихтиести ресни. Младата пастирка разбрала, че това е послание. То значело: среща довечера край морето. Памела се престрашила и отишла.
На плажа седнала на камъчетата и се заслушала в шепота на бялата вълна. Дочул се конски тропот — Медардо се задавал по брега. Спрял, разкопчал се от седлото, слязъл.
— Аз, Памела, реших да съм влюбен в теб — й рекъл.
— И затова ли — скочила тя — погубвате де що Божа твар ви падне?
— Памела — въздъхнал виконтът, — ние нямаме друг общ език за разговор освен този. Всяка среща между две същества на тоя свят е взаимно разкъсване. Ела с мен, защото това нещастие ми е добре познато, и ще бъдеш по-защитена, отколкото с когото и да било — аз причинявам зло като всички останали, но поне, за разлика от тях, с уверена ръка.
— И мене ли ще посечете както маргаритките и медузите?
— Не знам какво ще правя с тебе. Естествено, ако те притежавам, ще ми се удаде възможност за неща, които сега дори не си представям. Ще те заведа в замъка и ще те държа там, където никой друг няма да те вижда, и ще имаме дни и месеци да разберем какво да правим и да измисляме все нови и нови начини да бъдем заедно.
Памела лежала на каменистия бряг, а Медардо бил коленичил наблизо. Докато приказвал, размахвал насам-натам ръката си, но без да я докосва.
— Да, ама не. Аз първо трябва да знам какво ще ми сторите. Можете да ми покажете ей сегичка, пък аз ще реша да дойда ли в замъка, или не.
Виконтът бавно протегнал към бузата на Памела кльощавата си, сгърчена ръка. Ръката треперела и не било ясно дали ще милва, или ще дере. Но миг преди да пипне девойката, рязко се дръпнала и виконтът се изправил.
— В замъка те искам — казал и възседнал коня си. — Отивам да приготвя кулата, в която ще живееш. Оставям ти ден за размисъл, решавай.
И щом изрекъл тези думи, пришпорил добичето нататък по плажа.
На следващия ден Памела се покатерила, както обикновено, на черницата да бере дуди и чула писъци и пляскане сред листака. За малко да падне от страх. На един висок клон за крилете бил завързан петел, а големи сини космати гъсеници жив го глозгали: някой бил сложил върху гребена му кълбо ларви на процесионки, онези ужасни насекоми, които живеят по боровете.
Разбира се, това било поредното чудовищно съобщение от виконта. И Памела го разтълкувала: „Утре сутрин среща в гората“.
Под предлог, че ще събира шишарки, Памела отишла в гората. По някое време Медардо изникнал иззад един ствол, опрян на своята патерица.
— Е — попитал Памела, — реши ли да дойдеш в замъка?
Памела се излегнала върху боровите иглички.
— Реших да не идвам — едва се извърнала тя към него. — Ако ме обичате, хайде да се виждаме в гората.
— Ще дойдеш в замъка. Кулата ти е готова и ти ще си нейна единствена господарка.
— Вие искате да ме държите в плен, а после като нищо ще ме изгорите в някой пожар или ще ме хвърлите на плъховете. Не, не. Казах ви: ще бъда ваша, ако това желаете, но само тук, върху боровите игли.
Виконтът се свлякъл току до главата й. Държал една борова игла в пръстите си — доближил я до шията й и я прокарал околовръст. Памела настръхнала цялата, но не помръднала. Виждала лицето на виконта надвесено над нея, неговия профил, който дори гледан анфас оставал профил, неговите половин дъги от зъби, оголени в усмивка като ножица. Медардо стиснал боровата игла в юмрука си и я прекършил. Изправил се.
— Затворена в замъка те искам, затворена в замъка!
Памела усетила, че може да се поотпусне, и размахала във въздуха босите си нозе с думите:
— В гората може да склоня, но в плен — за нищо на света!