— Най-сетне те намерих, бели рицарю!
„Брадаманте, аз не съм Аджилулфо! Аз съм Рамбалдо!“ — би искал да й извика веднага, но се сеща, че по-добре ще бъде да й го каже отблизо; затова обръща коня си и тръгва срещу нея.
— Най-сетне ето че ти тичаш към мен, неуловими храбрецо! — възкликва Брадаманте, — О, доживях да видя, че тичаш към мен и ти! Ти, единственият мъж, чиито постъпки не са случайни, внезапни и лекомислени като на глутницата, повлякла се след мен!
При тези думи тя обръща коня си и се опитва да му избяга; но в същото време извръща глава да види дали той ще се хване на играта и ще тръгне след нея.
Рамбалдо гори от нетърпение да й каже: „Нима не забелязваш, че аз пристъпвам неумело, че всеки мой жест издава желанието ми, незадоволството и неспокойството ми? Че желая да бъда само човек, който знае какво иска!“. Той се впуска след нея, за да й каже всичко това, а тя се смее и вика:
— Винаги съм мечтала за този ден!
После я изгубва от погледа си. Стига до една самотна тревиста долинка. Нейният кон е завързан за една черница. Изобщо всичко наоколо напомня за оная долина, където я бе видял за първи път и още не подозираше, че е жена. Рамбалдо слиза от коня. Съзира Брадаманте, легнала върху един обрасъл с мъх наклон. Тя е свалила доспехите си и сега е в къса туника с цвят на топаз. Ето, както е легнала, тя разтваря обятията си за него. Пристегнат в белите доспехи, Рамбалдо пристъпва към нея. Сега е моментът да й каже: „Аз не съм Аджилулфо! Не виждаш ли, че снаряжението, в което си влюбена, се огъва под тежестта на моето младо и силно тяло? Не виждаш ли, че бронята е загубила нечовешкия си блясък и се е превърнала в най-обикновено бойно облекло, изложено на всички удари, че е станала полезно и издръжливо снаряжение?“. Той би искал да й каже тези думи, но вместо това стои там треперещ и пристъпва колебливо към нея. Може би е по-добре да се открие, да свали доспехите си, да й каже, че е Рамбалдо точно сега, когато тя лежи със затворени очи, усмихната като в очакване. Развълнуван, момъкът сваля от гърба си доспехите. Ето, Брадаманте ще отвори сега очи и ще го познае… Но не: тя закрива лицето си с ръка, като че ли не иска да смущава невидимото приближаване на несъществуващия рицар. Рамбалдо се хвърля върху нея.
— О, да, сигурна бях! — възкликва Брадаманте със затворени очи. — Винаги съм била сигурна, че това ще стане! — Тя се притиска до него и тъй, обзети от любовен плам, се сливат в едно. — О, да, о, да, аз бях сигурна!
Но след като и това се свърши, идва време да се погледнат в очите.
„Тя ще ме види — мисли си Рамбалдо, обзет от гордост и надежда — и ще разбере всичко, ще разбере, че това е справедливо и хубаво и ще ме обикне за цял живот.“
Брадаманте отваря очи.
— Ах, ти ли си!
Тя се надига и отблъсва Рамбалдо.
— Ти! Ти! — вика побесняла от гняв и от очите и изскачат сълзи. — Ти! Измамнико!
Изправя се, размахва меча си, издига го над Рамбалдо и го удря с плоската част по гърба и по главата. Зашеметен, той вдига ръце, може би иска да се защити или да я прегърне, и едва успява да извика:
— Но кажи, кажи, не беше ли хубаво?… — После пада в несвяст и до ушите му долита само неясният тропот на нейния препускащ кон.
Ако влюбеният, който жадува за непознатия вкус на нечии целувки, е нещастен, то още по- нещастен е оня, който, опитал вкуса им, после бива отблъснат. Рамбалдо продължава да води живот на храбър воин. Там, където е най-ожесточената битка, там си проправя път и неговото копие. Щом види във вихъра на боя да проблесне сред сабите зелена мълния, той тича и вика: „Брадаманте!“, но винаги напразно.
Единственият, на когото би искал да довери мъката си, е вече изчезнал. И като обикаля из биваците, той всеки път трепва, щом забележи някоя броня, изправена по-особено на набедрениците, или пък отсечено движещ се налакътник, защото му напомнят за Аджилулфо. Ами ако рицарят не се е разпаднал, ако е намерил някое друго снаряжение? Рамбалдо се приближава и казва:
— Рицарю, не бих искал да се обиждате, но моля ви, вдигнете забралото на шлема си.
Всеки път той се надява, че ще види празна кухина, но всеки път пред него се появява някакъв нос, щръкнал над два къдрави мустака.
— Извинете — мълви той и отминава.
И друг един търси Аджилулфо: това е Гурдулу, който всеки път, щом види празно гърне, комин или някое буре, се спира и вика:
— Господарю! Заповядайте, господарю!
Седнал на една поляна край пътя, той разговаряше надълго и нашироко с гърлото на едно шише, когато го стресна някакъв глас:
— Кого търсиш вътре, Гурдулу?