Затова по едно време моето перо се втурна да тича. То тичаше към него; знаеше, че той ще дойде скоро. Стойността на страниците се мери по това, дали когато ги обръщаш, се натъкваш на живота, който тласка и разбърква всичко в книгата. Перото бърза, тласкано от същата оная радост, която тe кара да тичаш по пътищата. Всяка глава, която започваш и още не знаеш каква история ще разкаже, е като ъгъла, покрай който ще свиеш, когато излезеш от манастира, и гадаеш дали ще те отведе пред някой змей, пред конна орда, пред омагьосан остров или пред някоя нова любов.
Тичам, Рамбалдо! Дори не се сбогувам с игуменката. Те вече ме познават и знаят, че след сражения, прегръдки и заблуди аз пак се връщам в този манастир. Но сега ще бъде по-различно!.. Ще бъде!..
След като дълго разказвах за миналото и се вълнувах от настоящето и неговите бурни епизоди, ето, о, бъдеще мое, най-сетне възседнах твоя кон. Какви ли нови знамена ще издигнеш срещу мен от кулите на все още непостроени градове? Какви ли пушеци на опустошение ще видя да се вият над замъците и градините, които обичах? Какви ли неочаквани златни векове ми подготвяш ти, ключарю на скъпо платени съкровища, ти, мое царство, което занапред ще трябва да завладявам, ти, бъдеще непокоримо…
1959 г.;