— Не бой се — отвърна Себастиана, — татко беше пират, а дядо — отшелник. Познавам свойствата на всички билки, с които се церят както нашенските, така и африканските болести. Докато народът тука се залъгва с риган и слез, аз тайничко си правя такива отвари от пореч и крес, че мене проказата няма да ме хване, додето съм жива.
— А тези белези по лицето ти, дойке? — попитах аз с голямо облекчение, но още не напълно убеден.
— Колофон. За да мислят, че и аз съм прокажена. Заповядай, ще ти сипя една от моите отвари, още пàри. По тези места предпазните мерки никога не са в повече.
Бяхме стигнали до дома й, колибка малко встрани от другите, спретната, с пране на простора. Там поприказвахме.
— А Медардо? А Медардо? — разпитваше ме тя и всеки път, като заговорех, ме прекъсваше. — Ах, тоя непрокопсаник! Ах, тоя пакостник! Влюбен! Леле, горкото момиче! А тук, а тук! Никой вънка няма и представа! Да знаеш само колко храна отива зян! Ние си късаме от залъка, за да дадем на Галатео, а тук знаеш ли как се отнасят? И самият Галатео не е цвете за мирисане, аз да ти кажа! Обесник. Но само той да беше! А нощем какви ги вършат! То и денем не е за разправяне! Ами тези жени — чак такива безсрамници не бях виждала! Поне да умееха нещо да закърпят, но тях и за това не ги бива! Разтурени и парцаливи! О, ама аз в очите им го казах… А те, те знаеш ли какво ми отговориха?
Много доволен от посещението си у дойката, на следващия ден отидох да ловя змиорки. Метнах въдицата в едно вирче на планинския поток и додето чаках, съм се унесъл. Не знам колко дълго съм спал, но се събудих от прошумоляване. Отворих очи и съзрях една ръка над главата си, а на ръката — космат червен паяк. Извърнах се и що да видя? Вуйчо в черната си пелерина.
Скочих на крака от уплаха, но в този миг паякът ухапа вуйчо ми и чевръсто изчезна. Вуйчо поднесе ръка към устата си, лекичко смукна раната и рече:
— Ти спеше и видях, че отровният паяк се спуска към врата ти от клона. Протегнах ръка, да му препреча пътя и ето, ухапа ме.
Не повярвах на нито една дума от това, което каза: ако не друго, най-малкото на три пъти вече беше посягал на живота ми по подобен начин. Само дето паякът наистина го ухапа и ръката му се подуваше.
— Ти си моят племенник — каза Медардо.
— Да — отвърнах аз, леко изненадан, защото за първи път показваше, че ме познава.
— Веднага те познах — рече. И добави: — Ех, паяче, една ръка да имам, и ти да ми я отровиш! Но по-добре така — по-добре, че се случи на моята ръка, вместо на врата на детето.
Не помнех вуйчо някога да е говорил по този начин. За миг бях обзет от съмнението, че е искрен и че внезапно е станал добър, но бързо го отпъдих: преструвките и уловките не бяха нищо ново за него. От друга страна, изглеждаше много променен — изражението му вече не беше напрегнато и зло, а меко и печално, може би от страха и болката от ухапването. Имаше нещо и в дрехите — прашни и по-различни от обикновено, — което оставяше такова впечатление: черната му пелерина бе леко прокъсана, с полепнали отстрани сухи листа и бодливи кестенови кожухчета; дори костюмът му не беше от всякогашното черно кадифе, а от излинял и загубил цвета си бархет; кракът му пък не беше мушнат в редовния си висок кожен ботуш, а във вълнен чорап на светлосини и бели ивици.
За да покажа, че не се интересувам от него, отидох да погледна дали някоя змиорка не е клъвнала на въдицата ми. Змиорки нямаше, но нанизан на кукичката открих да блести златен пръстен с диамант. Извадих го и върху камъка видях герба на Тералба.
Виконтът ме следеше с очи и каза:
— Не се чуди. Минавах оттук и видях една змиорка, хваната на въдицата. Така отчаяно се мяташе насам-натам, че ми домъчня и я пуснах. Но като се замислих как съм навредил на рибаря с постъпката си, сметнах, че е редно да го овъзмездя с пръстена, последното ценно нещо, което ми оставаше.
Гледах го със зяпнала уста. А Медардо продължи:
— Още не знаех, че ти си рибарят. После те намерих заспал на тревата, но радостта, че те виждам, бързо отстъпи пред страх от паяка, който се спускаше към теб. Останалото вече знаеш — и при тези думи погледна тъжно бухналата си, поморавяла ръка.
Може би всички тези приказки щяха да се окажат поредица от жестоки лъжи, но аз се размечтах колко хубаво би било вуйчо внезапно да е променил нрава си и колко биха се зарадвали на това Себастиана, Памела и всички, които си патеха от лошотията му.
— Вуйчо — казах на Медардо, — чакай ме тук. Ще изтичам до дойката Себастиана. Тя познава всички билки, ще й поискам някоя срещу ухапване от паяк.
— Дойката Себастиана… — рече виконтът, който се беше изтегнал на земята, с ръка на гърдите. — Как е тя?