— Да сте ми жив и здрав! — рекъл Медардо. — Но я се загърнете, моля ви — и го наметнал с пелерината си.
Докторът понечил да я отблъсне, по-смутен от всякога. А виконтът настоял:
— Вземете, ваша е.
Тогава Трелони обърнал внимание на подутата ръка на Медардо.
— Какво ви ужили?
— Червен паяк.
— Позволете да ви лекувам, милорд.
И го завел в гробарската си къщурка, където се погрижил за ръката с церове и превръзки. Междувременно виконтът беседвал с него, преизпълнен с човещина и любезност. Разделили се с обещанието да се видят скоро и да укрепят приятелството си.
— Докторе! — рекох аз, след като изслушах разказа му. — Същият този ваш пациент, скоро след това явно отново стана жертва на жестоката си лудост, защото ме хвърли на рой оси.
— Не същия — каза докторът и ми смигна.
— Какво имате предвид, докторе?
— По-нататък ще разбереш. Засега никому нито дума. И ме остави да си гледам науката, че се задават трудни времена.
И доктор Трелони престана да ми обръща внимание: потъна отново в непривичното за него четене на трактата по човешка анатомия. Сигурно нещо кроеше, защото през дните, които последваха, остана все така малословен и отнесен.
Но вестите за двойствената природа на Медардо започнаха да се стичат от всички страни. Изгубени в гората деца за голям свой страх биваха застигнати от половин човека с патерица, който ги отвеждаше за ръчица вкъщи и ги гощаваше със смокини и мекици; бедни вдовици му прехвърляха товара на своите наръчи от съчки; клъвнати от усойници кучета биваха излекувани от него; бедните откриваха тайнствени дарове по первазите на прозорците и праговете на домовете си; изтръгнати от вятъра овошки се намираха изправени и с обратно зарити в пръстта корени, преди собствениците им да са си показали и носа на вратата.
В същото време обаче появите на полузагърнатия в черната пелерина виконт вещаеха и трагични събития: деца изчезваха и биваха открити по-късно захвърлени в пещери, зазидани с камъни; свлачища от дървени и скални късове се изсипваха върху старици; едва съзрели тикви се търкаляха разпарчетосани ей така, от обикновена злоба.
Арбалетът на виконта отдавна вече стреляше единствено по лястовици, но така, че вместо да ги убие, да ги рани и осакати. Ала в небето вече почваха да се виждат и лястовици с крачета в бинтове или шини от клечки, с подлепени и превързани крилца — имаше цяло ято от накичени по тоя начин птички, които предпазливо летяха заедно, като току-що изписани от някоя птича болница, и колкото и да е невероятно, се разправяше, че техният благодетел е пак Медардо.
Веднъж буря застигнала в далечно усойно място Памела, козичката и патицата. Девойката се сетила за една пещера наблизо, макар и малка, едва плитка ниша в скалата, та се отправила натам. Видяла, че отвън се подава износен, кърпен чорап, а вътре се било свило половин тяло, загърнато в черна пелерина. Понечила да избяга, но виконтът вече я бил забелязал и докато излизал под проливния дъжд, казал:
— Скрий се тук, момиче, ела.
— Друг път ще се скрия — отвърнала Памела. — Там едвам се побира един човек, нали ще ме смачкате.
— Не бой се — казал виконтът. — Аз ще остана отвън, а ти спокойно можеш да се разположиш на завет с козата и патицата.
— На козата и патицата нищо им няма от малко водица.
— Ще видиш, че и тях ще опазим.
Памела, до която били стигнали слуховете за странните пристъпи на добрина у виконта, си рекла: „Я да видим!“, и се мушнала в пещерата, плътно сгушена до двете животинки. Виконтът останал прав отпред и вдигнал пелерината си като сенник, та да не се намокрят дори патицата и козата. Памела погледнала ръката, с която държал пелерината, замислила се, взела да разглежда собствените си ръце, сравнила ги една с друга и избухнала в буен смях.
— Радвам се, че ти е весело, девойко — казал виконтът, — но защо се смееш, ако мога да попитам?
— Смея се, защото разгадах нещото, дето ще побърка от мислене моите съселяни.
— Какво е то?
— Защо сте ту добър, ту лош. Сега всичко си дойде по местата.
— Как така?
— Открих, че сте другата половина. Виконтът, който живее в замъка, оня лошият, е едната. А вие — другата, дето я смятахме за безследно изчезнала във войната, но в крайна сметка се е върнала. Добрата половина.
— Много мило. Благодаря.
— О, просто е така, не се опитвам да ви лаская.
Ето, прочее, историята на Медардо такава, каквато Памела я научила онази вечер. Топовното гюлле всъщност не взривило част от тялото му, а просто го разцепило на две — едната половина от виконта била намерена от армейските събирачи на ранени, а другата останала затрупана под грамада от християнски и турски останки, затова не я видели. Посред нощ през бойното поле минали двама отшелници — незнайно дали от правата вяра или пък обикновени баячи, — които, както се случва с някои хора на война, от немай къде били заживели в пустите земи между двата лагера и може би, както се предполагаше по-късно, опитали да прегърнат едновременно християнската Троица и Мохамедовия Аллах. Каквато и да била чудатата им религия обаче, като открили половината тяло на Медардо, отшелниците го занесли в своята пещера и там, със собственоръчно приготвени балсами и мазила, го излекували и спасили. Веднага щом се посъвзел, раненият се сбогувал с благодетелите си и куцук-куцук с патерицата с месеци и години избродил християнските краища, за да се върне в своя замък, като навсякъде по пътя смайвал хората с благородните си постъпки.