В градината на Бачича зрелите плодове на нара бяха превързани с парцалчета. Досетихме се, че Бачича има зъбобол. Вуйчо ми бе превързал наровете както за да не се разпукнат и разсипят, докато болежката пречи на стопанина им да излезе и да ги обере, така и за да остави знак на доктор Трелони да мине да прегледа болния и да си носи клещи.
На верандата на кмета Чеко стърчеше един кекав слънчоглед, който така и не успяваше да цъфне. Една сутрин намерихме три кокошки вързани до него, на перилото — кълвяха зърно, та пушек се вдигаше, и ръсеха бели курешки в саксията на слънчогледа. Разбрахме, че кмета вероятно го е хванало рядкото щастие. Вуйчо бе вързал кокошките, за да натори слънчогледа, но и за да предупреди доктор Трелони за спешния случай.
На стълбището на старата Джиромина видяхме редичка охлюви, които пълзяха нагоре към вратата — от едрите екземпляри, дето стават за варене. Вуйчо ги беше донесъл от гората, от една страна, като подарък за Джиромина, от друга — като намек за нас, че сърдечната слабост на клетата старица се е влошила, та докторът да влезе полечка, за да не я изплаши.
Добрият Медардо прибягваше до тези форми на общуване заради болните — да не ги стресне, ако направо привика доктора да ги спасява, но и заради самия Трелони — да може веднага, още преди да е пристъпил прага, да добие идея за какво става въпрос и да надвие съпротивите си пред влизането в чужди къщи и доближаването до пациенти, на които не знае какво им има.
По някое време в долината се вдигаше тревога:
— Гадника! Иде Гадника!
Значи, задаваше се злотворната половина на вуйчо ми и някой я беше зърнал да язди из околностите. Тогава всичко живо хукваше да се крие — първи доктор Трелони с мен подире.
Минавахме пред дома на Джиромина и по стълбите виждахме редичка от смачкани охлюви, ивица слуз и парчета черупка.
— Бил е тука! Беж да ни няма!
На верандата на кмета Чеко кокошките бяха завързани за лесата, на която се сушаха доматите, и осираха цялата тая благодат.
— Беж!
В градината на Бачича наровете бяха до последния разбити по земята, а от клоните висяха клуповете на опразнените парцалчета.
— Беж!
И така, между милосърдието и мракобесието, вървеше животът ни. На Добряка (както наричаха лявата половина на вуйчо ми, в отличие от Гадника, който беше дясната) му излезе име на светец. Недъгавите, бедните, измамените жени, всички, дето нещо ги гнетеше, тичаха при него. Той можеше да се възползва от това и да заеме виконтското място. Ала Добряка продължаваше да живее като скитник, да обикаля полузагърнат в продраната си черна пелерина, облегнат на патерицата, със замрежвания сто пъти синьо-бял чорап и да върши добрини не само на всички желаещи, но и на хората, които го отпращаха с грубост. И нямаше случай овца да си счупи крака в урвата, пияница да извади нож в кръчмата, вероломна съпруга да тръгне нощем по любов, без Добряка да се яви като гръм от ясно небе с кротката си усмивка, черен и сух, да помага, да съветва, да предотвратява насилия и грехове.
Памела още живееше в гората. Беше си направила люлка между два бора, после втора, по-издържлива, за козата и трета, по-лекичка, за патицата и с часове се люлееше насам-натам заедно със своите животни. Но по някое време, куцук-куцук измежду дърветата, пристигаше Добряка с вързоп на гърба — дрехи за пране и кърпене, събрани от просяците, сираците и болните, които никого си нямаха на света. Връчваше ги на Памела, за да даде възможност и на нея да стори нещо добро. Памела, която се отегчаваше от едното стоене в гората, переше дрехите в близкото ручейче, а той й помагаше. След това тя простираше всичко по въжетата на люлките, а Добряка, седнал на някой камък, й четеше епичната поема на Торкуато Тасо „Освободеният Йерусалим“.
Памела изобщо не я беше еня за четенето, та лениво се търкаляше по тревата и се пощеше (покрай живота си в гората бе завъдила сума гадинки), почесваше се с клонче „сърбогъзка“, както й викахме, прозяваше се, вдигаше камъчета с босите си крака и зяпаше прасците си, розови и пухкави колкото си щеш. Добряка, без да вдига поглед от книгата, продължаваше да декламира октава след октава, в опит да цивилизова маниерите на недодяланото девойче. Но то не следеше нишката и скучаеше
Затова веднъж Памела незабелязано подбутнала питомките си към виконта — козата му близнала полуфизиономията, а патицата чучнала върху „Освободения Йерусалим“. Добряка рязко се дръпнал назад, вдигнал книгата, тя се затворила и точно тогава Гадника изскочил в галоп от гората, размахал голяма коса срещу него. Острието на косата засрещнало книгата и я съсякло от раз на две половини по дължина. Частта откъм гръбчето останала у Добряка, а частта откъм обреза се разхвърчала на стотици половин страници из въздуха. Гадника изчезнал в галоп — без съмнение опитал да покоси половината глава на Добряка, но двете животни му попречили в подходящия момент. Страниците на Тасо с бели полета и разполовени стихове се разпилели по вятъра и накацали по клоните на боровете, по тревите и във водата на потоците. От върха на една бабуна Памела се любувала на светлото им пърхане и повтаряла: