— Колко е красиво!
Някоя и друга половинка от страница долетя и до пътеката, по която минавахме ние с доктор Трелони. Докторът улови една във въздуха, заобръща я от двете страни, опита се да разгадае тези стихове без начало или без край и поклати глава:
— Ама нищо не се разбира… Тц-тц-тц…
Славата на Добряка стигна и до хугенотите и старият Езекиил често можеше да бъде забелязан на най-високата тераса на жълтото си лозе да следи каменистия път, който водеше в долината.
— Татко — казал веднъж един от синовете му, — гледам, че наблюдавате долината, сякаш очаквате нечие пристигане.
— Човешко е да се чака — отвърнал Езекиил. — На почтения човек е присъщо да чака с упование, на непочтения — с опасение.
— Втория Куцокрак ли очаквате, татко?
— Чувал ли си нещо за него?
— То за друго не се и чува в долината, освен за Левошаря. Мислите ли, че ще дойде и при нас, на хълма?
— Ако тук живеят порядъчни хора и той също е порядъчен, няма причина да не дойде.
— Пътят е стръмен за човек, тръгнал да го катери с патерица.
— Намери се вече един Безног, дето яхна коня и успя да се качи.
Като чули Езекиил да говори, останалите хугеноти наизлезли измежду редовете лози и се събрали около него. А при споменаването на виконта безмълвно потръпнали.
— Татко наш, Езекииле — рекли, — когато онази нощ дойде Мършавия и гръм изгори половината дъб, вие казахте, че някой ден при нас ще се отбие и по-добър странник.
Езекиил кимнал, а брадата му почти докоснала гърдите.
— Татко, този, за когото сега говорехте, е досущ като Нефелния, но негова противоположност, както телесно, така и душевно: толкова състрадателен, колкото другият е коравосърдечен. Дали не е той гостът, предречен от вашите думи?
— Всеки пътник по всеки път би могъл да бъде този наш посетител — казал Езекиил. — Значи, той също.
— Тогава всички се надяваме да е той — отговорили хугенотите.
Съпругата на Езекиил пристъпила в средата с устремен напред поглед — тикала количка с окършени лозови клончета.
— Ние винаги се надяваме на хубавото — рекла, — но дори оня, който докуцука навръх нашия хълм, да е просто някой осакатен от войната клетник, все едно дали добър или лош по душа, наш ежедневен дълг си остава да постъпваме справедливо и да работим земята си.
— То се знае — отвърнали хугенотите, — кой казва обратното?
— Хубаво, щом всички сме съгласни — добавила жената, — можем да се върнем към мотиките и вилите.
— Глад и мор! — избухнал Езекиил. — Кой ви каза да спрете да копаете?
Хугенотите се разпръснали между редовете, за да си вземат захвърлените по браздите сечива, но в този момент Исав, който — като видял, че баща му се разсейва — се бил качил на смокинята да изяде ранните плодове, извикал:
— Вижте долу! Кой се задава на муле?
Действително едно муле топуркало нагоре по баира с половин мъж, завързан на самара. Това бил Добряка. Бил купил старото, охлузено добиче, когато стопаните му се канели да го удавят във вира, понеже било толкова дръгливо, че не ставало дори и за кланицата.
„Аз бездруго тежа наполовина — си помислил, — старото муле все някак ще ме издържи. А като се сдобия с ездитно животно, ще мога да стигам и по-надалеч, за да помагам на хората.“ И така, за първия си поход избрал хугенотите.
Хугенотите го посрещнали в строй, мирно, с псалм на уста. След това старият се приближил до него и го приветствал като роден брат. Добряка слязъл от мулето и тържествено отвърнал на поздравите, целунал ръка на скованата и свъсена жена на Езекиил, осведомил се за здравето на всички, посегнал да погали четинестата глава на Исав, който отскочил, поинтересувал се от проблемите на всекиго поотделно, помолил да му разкажат как са ги преследвали и се обаждал ту трогнат, ту възмутен, докато слушал. Естествено, обсъдили цялата история, но без да зачекват религиозния спор в дъното й — просто като поредица от неволи, за които е виновна човешката лошотия като такава. Медардо не зачекнал обстоятелството, че гоненията идели от онази част на църквата, към която той принадлежи, а хугенотите от своя страна не се наели да бранят своята вяра, донякъде от страх да не сбъркат нещо в теологическата постановка. Така в крайна сметка минали на отвлечени добронамерени приказки и единодушно отхвърлили всяко насилие и всяка крайност. Били на едно мнение, но помежду им навявал хлад.