У дърводелеца зрееше съмнението, че конструирането на добри машини е отвъд човешките възможности, докато единствените, които наистина са в състояние да работят практично и прецизно, са ешафодите и уредите за изтезание. И действително, в мига, в който Гадника излагаше пред Пиетрокиодо идеята за някой нов механизъм, на майстора веднага му хрумваше по какъв начин да го осъществи и запретваше ръкави, като всеки детайл му се струваше незаменим и идеален, а завършеният инструмент — шедьовър на техниката и на изобретателността.
Майсторът се кахъреше:
— Да не би тази лошотия, заради която ме бива само в жестоките машини, да иде от собствената ми душа? — но междувременно продължаваше да измисля, с усърдие и сръчност, все нови и нови мъчения.
Един ден го завàрих да се труди над някакъв странен ешафод, в който бяла бесилка обрамчваше стена от черно дърво, а въжето, също бяло, минаваше през две дупки в стената, точно в частта с клупа.
— Какъв е този механизъм, майсторе? — попитах го аз.
— Бесилка за бесене в профил — отвърна.
— И за кого сте я конструирали?
— За един човек, който е и съдник, и подсъдим. С половината си глава ще осъди себе си на смъртно наказание, а с другата половина ще нахлузи примката и ще отрони сетния си дъх. Де да можеше да сбърка и да ги размени.
Разбрах, че Гадника, обезпокоен от растящата популярност на добрата си половина, е решил да я премахне възможно най-скоро.
И наистина — излезе, че е извикал стражарите си и им е казал:
— Един злотворен скитник от прекалено отдавна вече безчинства из нашите земи и сее раздор. До утре да сте хванали размирника и да сте го ликвидирали.
— На вашите заповеди, господарю — рекли стражарите и си отишли.
Но нали бил едноок, Гадника не забелязал, че като му отговорили, си смигнали.
Тук трябва да уточним, че по това време срещу виконта се готвел дворцов преврат и стражарите също били сред заговорниците. Идеята била да се свали от власт и да се хвърли в тъмницата настоящият половин виконт и замъкът и титлата му да се предадат на другата половина. Тя обаче още нищо не знаела. И през нощта в плевнята, където живеела, се събудила обградена от стражари.
— Не се плашете — казал началникът на стражарите, — виконтът ни прати да ви убием, но на нас ни е додеяло от жестоката му тирания и решихме да убием него, а вас да възкачим на мястото му.
— Какво говорите? Да не сте го направили? Тоест — да не сте убили виконта?
— Засега не, но утре сутрин — непременно.
— О, слава Богу! Недейте, не си цапайте ръцете с още кръв, твърде много се проля вече. Какво добро ще донесе една нова власт, родена от престъпление?
— Ами хубаво — ще го затворим в кулата и готово.
— Не посягайте нито на него, нито на когото и да било, заклевам ви! И на мен не ми дават мира беззаконията на виконта, но няма друго противодействие, освен да му дадем добър пример, като покажем възпитание и благородство.
— Тогава ще се наложи да убием вас, господарю.
— А, не! Нали ви казах, че не е нужно никого да убивате.
— Но как? Ако не се отървем от виконта, трябва да му се подчиняваме.
— Вземете това шишенце. В него има няколко унции, последните, които ми остават, от помадата, с която отшелниците от Бохемия ме излекуваха и която досега ми беше от безценна помощ, когато времето се развали и огромната рана почне да боли. Занесете го на виконта и му кажете само: това е подарък от оня, който знае какво е жилите ти да завършват със запушалки.
Стражарите отишли при виконта с шишенцето, а виконтът ги пратил на смърт. За да спасят стражарите, останалите метежници решили да вдигнат бунта. Оказаха се толкова несръчни, че заговорът бе разкрит и удавен в кръв. Добряка занесе цветя на гробовете им и изказа съболезнования на вдовици и сираци.
Единственият, който така и не се впечатли от добрината на Добряка, беше старата Себастиана. Поел на някое от неуморните си начинания, Добряка често се отбиваше на гости в колибата на дойката — винаги ласкав и внимателен. А тя неизменно му дръпваше конско. Дали защото майчинската любов не подбира, дали защото старостта започваше да й размътва главата, но дойката нехаеше, че Медардо всъщност е разполовен: тя се караше на едната половина за злодеянията на другата, даваше на едната съвети, която само другата можеше да последва, и така нататък.