Аз бях неотлъчно до нея, защото щях да съм й шафер заедно с Исав, който обаче не благоволяваше да се весне.
— За кого ще се омъжиш, Памела? — я попитах.
— Не знам — каза тя, — изобщо не знам какво има да става. Ще се получи ли? Няма ли?
От горите се донасяха ту гърлени викове, ту тихи охкания. Това бяха двамата Памелини половин кандидати, които, в плен на възбудата от предстоящото събитие, обикаляха по горските проломи и зъбери, загърнати в черните си пелерини, единият на хърбавия си кон, другият — на охлузеното си муле, и мучаха и пъшкаха, погълнати от трепетни фантазии. А конят подскачаше по склонове и сипеи, мулето се катереше по стръмнини и рътлини, без пътищата на двамата ездачи нито веднъж да се пресекат.
Ала призори конят, пришпорен в галоп, се препъна и се строполи в една урва, заради което Гадника не успя да се яви навреме за сватбата. Мулето обаче се движеше бавно и предпазливо, така че Добряка пристигна в църквата в уречения час, точно когато невестата се задаваше с шлейф, държан от мен и от Исав (който по-скоро се оставяше тя да го влачи).
Като видя, че единственият представил се жених е Добряка, облегнат на своята патерица, тълпата донякъде се разочарова. Но венчавката се състоя по всички правила, съпрузите казаха „да“ и си размениха пръстените, а отчето обяви:
— Медардо от Тералба и Памела Марколфи, свързвам ви в свещен брак.
В този миг откъм дъното на църковния кораб, вкопчен в патерицата си, влезе виконтът в новата си буфанено-кадифена премяна, подгизнала и съдрана. И рече:
— Медардо от Тералба съм аз и Памела е моя жена.
Добряка докуцука до него.
— Не, този Медардо, който се ожени за Памела, съм аз.
Гадника захвърли патерицата и сложи ръка на сабята си. Добряка нямаше друг изход, освен да направи същото.
— Ангард!
Гадника се впусна в напад, Добряка понечи да се брани, но и двамата се търкулнаха на пода. Видя се, че няма как да се фехтоват на куц крак. Налагаше се да отложат дуела, за да го подготвят по-добре.
— А аз знаете ли какво ще направя? — рече Памела. — Връщам се в гората.
И избяга от църквата, вече без шафери, които да й държат шлейфа. На моста намери козата и патицата, които я чакаха и изприпкаха подир нея.
Двубоят беше насрочен за следващата заран на Калугерската поляна. Майстор Пиетрокиодо изобрети нещо подобно на крак на пергел, който, закрепен за пояса на разполовените, им позволяваше да стоят прави и да се преместват, дори да се навеждат напред или назад, ако върхът на помагалото се забучи в земята за стабилност. Галатео Прокажения, който в здравите си години бил благородник, влезе в ролята на арбитър, секунданти на Гадника станаха бащата на Памела и началникът на стражарите, секунданти на Добряка — двама хугеноти. Доктор Трелони отговаряше за медицинското обслужване и се яви с бала бинтове и дамаджана балсам, все едно ще лекува цяла войска. Това бе добре дошло за мен, понеже, след като му помогнах да пренесе всичко, можах да присъствам на дуела.
Зората изгря зеленикава. На поляната двамата хилави черни съперници бяха застинали със саби, готови за бой. Прокаженият наду рога си — това беше сигналът, небето изтътна като опънатата кожа на тъпан, сънливците в своите дупки впиха ноктенца в земята, свраките, без да вадят глави изпод крилете си, си изскубнаха по едно перо изпод мишницата и примряха от болка, устата на глиста налапа опашката му, пепелянката се прехапа, осата си пречупи жилото ò камъка и всяко нещо се обърна самò срещу себе си. Скрежасалите локви се вледениха, лишеите станаха на камък, а камъните — на лишеи, сухата шума се превърна в пръст, а гъстата, твърда смола безвъзвратно задуши дърветата. Защото човекът се нахвърляше върху себе си, въоръжен с по сабя във всяка от своите две ръце.
За пореден път Пиетрокиодо си беше свършил работата майсторски: пергелите описваха окръжности по поляната, а фехтовачите налитаха в отсечени, схванати атаки, парираха и финтираха. Но не се докосваха. При всеки напад, когато върхът на сабята сякаш уверено се устремяваше към развятото наметало на противника, всеки от двамата упорито го отклоняваше към частта, в която нямаше нищо, тоест частта, където би трябвало да е той самият. Нямаше съмнение, че ако не бяха половинки, а цели фехтовачи, досега щяха да са се ранили Бог знае колко пъти. Гадника се сражаваше с яростно ожесточение, но не смогваше да го насочи към истинското място, на което се намираше врагът му; Добряка се отличаваше с акуратната вещина на левичарите, макар единственото му постижение да беше, че надупчи пелерината на виконта.