— So! Noch ein wenig! Gut![2]
Никой не смееше да възрази. Но що се отнася до нас, тя държеше не на етикета, а на дисциплината и твърдо подкрепяше баща ни със своите казармени команди.
— Sitz’ ruhig![3] И си избърши муцуната!
Единствена Батиста се чувстваше добре, упорито и усърдно оголваше птичите кости от месото късче по късче с наточени ножчета, подобни на хирургически скалпели, каквито само тя имаше. Макар че баронът беше длъжен да ни я дава за пример, не смееше да я погледне. Тя вдъхваше и у него страх със своите ококорени очи под крилата на колосаното боне, със стиснатите зъби и жълтото си личице, дребно като на плъх.
Разбираемо е защо тъкмо на масата избухна бунтът на Козимо. Затова се отклонявам и разказвам — в живота на моя брат няма да срещнем повече тържествени трапези, бъдете сигурни. Трапезарията беше единственото място, където се събирахме с големите. През останалата част от деня майка ни се оттегляше в своите стаи, за да плете дантели и филета или да бродира. Генералшата умееше да се занимава единствено с тези традиционни за жените работи и само в тях намираше облекчение за своя войнствен дух. Това бяха дантели и бродерии, които обикновено изобразяваха географски карти. Майка ни ги разпъваше по възглавнички или като гоблени, набождаше ги с карфици и знаменца, означавайки местата на битките във Войната за наследство[4], които познаваше на пръсти. Или пък извезваше оръдия с различни траектории на снарядите, които излизаха от дулата. Отбелязваше и артилерийските вилки, и означенията на ъглите, защото беше много компетентна в балистиката, а освен това разполагаше с цялата библиотека на баща си, генерала, с трактатите по военно изкуство, с таблиците за стрелби и атласите. Майка ни, от рода Фон Куртевиц, се казваше Конрадина и беше дъщеря на генерал Конрад фон Куртевиц, който преди двадесет години бе окупирал нашите земи, командвайки войските на Мария Терезия Австрийска. Била сираче по майка, та генералът я водел със себе си на бойното поле. Нищо романтично нямало в това: пътували екипирани, квартирували в различни замъци с тълпа слуги, а тя прекарвала дните си, като плетяла дантели за възглавници. Всичко, което се разказва — че е ходила на бой, възседнала кон, е легенда. Винаги си е била женица с розова кожа и вирнат нос, както си я спомняме ние, но от баща си беше наследила страстта към военното дело.
Баща ни беше сред малкото благородници в нашия край, които бяха заели страната на Империята в тази война. Той посрещна с отворени обятия генерал Фон Куртевиц в своите земи, предостави хората си на негово разположение и, за да докаже по-убедително своята преданост на имперската кауза, се ожени за Конрадина, и всичко това все с надеждата да се добере до херцогството. И в този случай не му провървя, както обикновено, тъй като императорските войски се изнесоха много скоро и генуезците го обложиха с данъци. Но беше спечелил добра съпруга, Генералшата, както започнаха да я наричат, откакто баща й умря по време на нашествието към Прованс и Мария Терезия й изпрати златна огърлица върху възглавничка, облечена в дамаска — съпруга, с която той живя в разбирателство почти през целия си живот, макар че тя, отгледана по войсковите лагери, все мечтаеше за армии и битки и го упрекваше, че не е нищо повече от един провалил се комбинатор.
Общо взето, и двамата си бяха останали във времената на Войната за наследство — тя с непрестанните мисли за военни дела, той за родословни дървета; тя с мечтата ние да се сдобием с чин в някоя армия, без значение коя; той с планове да се уредим с женитба за някоя ерцхерцогиня от средите на курфюрстите… При все това бяха добри родители, ала толкова завеяни, че ние двамата бяхме оставени едва ли не сами да се грижим за себе си. Добро или лошо беше това? Кой може да каже? Животът на Козимо беше толкова необичаен, моят — така подреден и скромен, и въпреки това прекарахме заедно нашето детство. И двамата бяхме безразлични към амбициите на възрастните, и двамата търсехме различни пътища от тези, по които вървяха хората.
Катерехме се по дърветата (тези първи невинни игри придобиват сега в моя спомен едва ли не смисъл на предзнаменование, но тогава кой ти е мислил за това). Изкачвахме се по течението на потоците, като скачахме от камък на камък, изследвахме пещерите на морския бряг, пързаляхме се по мраморния парапет на стълбището на вилата.
Ако трябва да кажа истината, бяхме предупредени да не се пързаляме по парапета на стълбите — не поради опасения, че ще си счупим крак или ръка. За това нашите родители никога не се безпокояха и мисля, че по тази причина никой от нас не си счупи нищо. Родителите ни се страхуваха, че като растем и наддаваме на тегло, можем да съборим статуите на нашите предци, които баща ни беше накарал да сложат по пиластрите на парапета на всяка площадка на стълбата. И наистина Козимо един път беше катурнал един прапрадядо, епископ с митра и всичко останало, и беше наказан. Тогава се научи да се спира малко преди да стигне края на площадката и да скача точно в мига, преди да се удари в статуята. Аз също се научих, нали го следвах във всичко, само че, винаги по-скромен и по-плах, скачах на средата преди площадката или се плъзгах малко по малко, като непрекъснато спирах. Един ден той се спускаше по перилото като стрела. Кой смятате, че в същото време се качваше по стълбата? Абат Фошлафльор! Мъкнеше се с отворен пред носа молитвеник, но с празен поглед, като кокошка. Поне да беше полузаспал както винаги! Но не, беше в един от онези редки мигове, когато забелязваше и разбираше всичко. Видя Козимо, помисли си: „Парапетът! Статуята! Сега ще я бутне, сега и мене ще нахокат“ (защото за всяка наша лудория го гълчаха, че не съумява да ни надзирава), и се хвърли срещу парапета, за да пресрещне брат ми. Козимо връхлетя върху него, повлече го по парапета (старчето беше кожа и кости), не можа да се спре, защото сега тежеше два пъти повече, и се блъсна в статуята на нашия прадядо Качагуера Пиоваско, участник в кръстоносен поход за освобождение на светите места. И тримата се свлякоха в подножието на стълбата. Кръстоносецът стана на парчета (беше от гипс). Започна безконечно мърморене с бой, дори — представете си! — със затваряне на хляб и студена чорба. Тъй като се смяташе за невинен, защото причината не беше в него, а в абата, Козимо произнесе жестоките думи:
4
Става дума за Войната за австрийското наследство (1740–1748), започнала скоро след възкачването на Мария Терезия, австрийска ерцхерцогиня, кралица на Унгария и Чехия, по-късно императрица на Свещената Римска империя. — Б. пр.