Бяхме замислили един план. Донесеше ли рицарят адвокат вкъщи кошница, пълна с охлюви за ядене, те се прибираха в мазето в едно буре, защото трябваше да стоят гладни, като ядат само трици, за да се изчистят. При снемането на похлупака на това буре се разкриваше ужасна гледка — истински ад. Охлювите се движеха нагоре по дъгите с мудност, която беше предвестник на агонията, сред отпадъци от трици, райета от матова гъста лига и екскременти — зелен спомен от хубавото време на чист въздух и сред тревите. Някои от тях бяха излезли от черупките си, с протегнати глави и разперени рогца, други — целите свити в черупките, подали само недоверчиво рогцата си, едни скупчени като клюкарки, трети заспали и зазидани, а някои мъртви, с обърната черупка. За да ги спасим от срещата със зловещата готвачка и сами да се избавим от нейните гощавки, направихме дупка на дъното на бурето. С накъсана трева и мед трасирахме колкото може по-скрит път до бъчвите и сечивата в зимника, за да привлечем охлювите към бягство до едно прозорче, което гледаше към запустяла и обрасла с храсти леха.
На другия ден слязохме в мазето да видим резултата от нашия замисъл. На светлината на свещ проверихме стените и входовете.
— Ето един тук!.. И друг там! Виж онзи пък къде е стигнал.
Цяла редица от охлюви на неголеми разстояния беше плъзнала от бъчвата до прозорчето, по пода и по стените, следвайки нашето трасе.
— Бързо, охлювчета! Бягайте бързо! — повтаряхме с нетърпение, като гледахме как животинките едва се мъкнат, как се отклоняват и напразно кръжат по грапавите стени на мазето, привлечени от случайни наслойки плесен и винен камък.
Зимникът беше тъмен, задръстен, пълен с препятствия. Надявахме се, че никой не ще може да открие бегълците и че ще имат време да се спасят до един. Но не стана тъй. Неуморимата ни и неспокойна сестра Батиста бродеше нощем из цялата къща на лов за плъхове със свещник в ръка и пушка под мишница. Тази нощ, като минавала през зимника, осветила на тавана един от отклонилите се охлюви, оставил диря от сребърна лига. Прогърмя изстрел. Всички скочихме от леглата си, но отново отпуснахме глави на възглавниците, привикнали на нощния лов на домашната монахиня. Но след като бе унищожила охлюва и откъртила парче мазилка с необмисления си изстрел, Батиста започна да крещи със своя писклив глас:
— Помощ! Избягали са всички! Помощ!
Притичаха полуоблечените слуги, баща ни, въоръжен със сабя, абатът без перука, а рицарят адвокат, още преди да е разбрал нещо, се уплашил, че ще има неприятности, избягал на полето и отишъл да спи в една плевня.
На светлината на факли всички се спуснаха на лов за охлюви из зимника, макар да не им беше по сърце тази работа. Но вече ги бяха събудили и за да запазят достойнството си, както обикновено не искаха другите да допуснат, че са ги обезпокоили за нищо. Откриха дупката в бурето и веднага разбраха, че ние сме в дъното на цялата работа. Баща ни дойде да ни спипа в леглата с камшика на кочияша. Свърши се с това, че гърбовете, задниците и краката ни се изпъстриха с виолетови резки и ни пратиха в мизерната стаичка, която служеше за затвор.
Прекарахме там три дни на хляб и вода, салата, волска пача и студена супа, която, за щастие, ни харесваше. После, като че нищо не е станало, ето ни на първия обяд със семейството. Всички бяха точни, бе по пладне на 15 юни. И какво беше приготвила нашата сестра Батиста, господар на кухнята? Супа и ястие от охлюви. Козимо не пожела да докосне нито една черупка.
— Яжте или още сега ще бъдете затворени отново в стаичката!
Аз отстъпих и започнах да гълтам мекотелите. (Беше малодушно от моя страна и стана така, че моят брат се усети съвсем сам, тъй че неговото напускане беше протест и против мене. Бях го разочаровал, ала бях само на осем години и после защо да сравнявам моята воля, дори онази, която съм притежавал като момче, със свръхчовешката упоритост, която сложи знак върху живота на моя брат.)
— Е? — обърна се баща ми към Козимо.
— Не и не! — отговори Козимо и блъсна чинията.
— Марш от тази маса!
Но Козимо вече беше обърнал гръб на всички ни и излизаше от стаята.
— Къде отиваш?
Зърнахме през стъклената врата, че взе от вестибюла тривърхата си шапка и късата си шпага.
— Това си е моя работа! — И избяга в градината.
Малко след това видяхме през прозореца, че се качва на дъба. Независимо от своите дванадесет години беше облечен и сресан с голямо старание, както баща ни изискваше да идваме на масата: с напудрени коси и панделка на плитката, с шапка, дантелено жабо, зелен фрак с дълги поли, с виолетовочервени като слез чорапи, с шпага и накрая с дълги гамаши от бяла кожа до средата на бедрото — единственото отстъпление от начина, по който се обличахме, съзвучно с живота ни на село. (Понеже аз бях на осем години, бях освободен от пудрата в косите, освен в тържествени случаи, и от шпагата, която всъщност бих желал да нося.) И тъй, брат ми се качи на чепатото дърво, като движеше ръце и крака през клоните с бързина и сигурност, добита в резултат на дълъг опит.